Мери Кларк - През цялата нощ

— Ще позвъня на баба.

В апартамента си на Осемдесет и седма улица Барбара Кавъноу стискаше слушалката. Не искаше да повярва в онова, което й говореше дъщеря й. Но нямаше съмнение в ужасната новина, която Катрин тихо, почти безизразно й съобщи. Брайън беше изчезнал, при това вече от около два часа.

Без да издава безпокойството си, Барбара попита:

— Къде си сега, мила?

— Двамата с Майкъл сме в една полицейска кола на Четирийсет и девета улица и Пето Авеню. Бяхме точно тук, когато Брайън… изведнъж изчезна.

— Веднага идвам.

— Мамо, непременно донеси най-новите снимки на Брайън, които имаш. Искат да ги покажат по телевизията. А след няколко минути аз ще отправя молба за помощ по радиото. А, мамо, позвъни в болницата и кажи на сестрите на петия етаж в никакъв случай да не позволяват на Том да включва телевизора в стаята си. Той няма радио. Ако научи, че Брайън е изчезнал… — гласът й секна.

— Незабавно ще позвъня, но, Катрин, тук нямам никакви нови снимки. — Барбара се разплака. — Онези, които направихме миналото лято, са в къщата в Нантъкит. — Бе помолила да й пратят нови снимки на момчетата, но още не ги беше получила. Едва предишния ден Катрин й каза, че в бързината да доведат Том в Ню Йорк за операцията са забравили коледния й подарък — техните фотографии, поставени в рамки.

— Ще донеса каквото успея да намеря — припряно изрече тя. — Веднага тръгвам.

След като предаде съобщението в болницата, Барбара Кавъноу за миг се отпусна на стола и подпря челото си с ръка. „Прекалено тежко — помисли си тя. — Прекалено тежко.“

Нима постоянно не я преследваше натрапчивото предчувствие, че всичко е твърде хубаво, за да е истина? Бащата на Катрин беше починал, когато дъщеря й бе десетгодишна, и в очите й постоянно се криеше тъга чак до двайсет и втората й година — до срещата й с Том. Бяха толкова щастливи заедно, толкова прекрасна двойка. „Също като нас с Джин“ — помисли си Барбара.

За миг си спомни онзи ден през 1943 година, когато бе на деветнайсет и учеше втора година в колежа. Тогава я запознаха с красив млад офицер, лейтенант Юджийн Кавъноу. Още от първия момент двамата разбраха, че са точно един за друг. Два месеца по-късно се ожениха, но детето им се роди едва след осемнайсет години.

„С Том дъщеря ми откри същото щастие, с което бях дарена аз, но сега…“ Барбара се сепна. Трябваше да отиде при Катрин. Брайън сигурно просто се беше загубил. Дъщеря й бе силна жена, но в момента имаше нужда от подкрепа. „О, мили Боже, нека някой го открие!“ — помоли се тя.

Втурна се из апартамента и започна да събира поставените в рамки снимки от полицата над камината и масичките. Беше се пренесла тук преди десет години от Бийкмън Плейс. И пак имаше повече пространство, отколкото й беше необходимо — официална трапезария, библиотека и спалня за гости. Но сега това означаваше, че когато Том, Катрин и момчетата й идват на гости от Омаха, за тях има достатъчно място.

Барбара прибра снимките в красивата кожена чанта, която й бяха подарили за рождения ден Том и Катрин, грабна палтото си от гардероба в антрето и без да си прави труда да заключва вратата, побърза да излезе навън и да натисне бутона на асансьора.

Сам, човекът, който управляваше асансьора, работеше в блока от много години.

Когато й отвори вратата, усмивката му угасна.

— Добър вечер, госпожо Кавъноу. Весела Коледа. Нещо ново за господин Дорнън?

Тя само поклати глава.

— Онези ваши внучета са ужасно мили. Малкият Брайън, ми каза, че сте дали на майка му нещо, което щяло да помогне на баща му да оздравее. Надявам се да е истина.

„Аз също“ — опита се да отвърне тя, но откри, че не е в състояние да говори.

— Защо си тъжна, мами? — попита Джиджи, когато се настани в скута на Кали.

— Не съм тъжна, Джиджи — отвърна тя. — Винаги се радвам, когато сме заедно.

Момиченцето поклати глава. Носеше червено-бяла нощничка с коледни мотиви — ангелчета със свещи. Големите му кафяви очи и къдравата златистокестенява коса бяха наследство от Франк. „Все повече започва да прилича на него“ — помисли си Кали и инстинктивно притисна детето към себе си.

Двете бяха сгушени на дивана срещу елхата.

— Радвам се, че си при мен вкъщи, мами — каза Джиджи и в гласчето й се прокраднаха уплашени нотки. — Няма да ме оставиш пак, нали?

— Не. И преди не съм искала да те оставя, миличка.

— Не ми харесваше да идвам при теб на онова място.

Онова място. Бедфордският женски затвор!