Мери Кларк - През цялата нощ

Морт Леви намръщено проследи Шор, който отиде да чака факса от Детройт. Следващата стъпка бе да пратят снимките на Сидънс и гаджето му до граничния патрул в Тихуана.

Но все пак трябваше да обградят катедралата заради нищожната вероятност Джими да е казвал истината, помисли си той. Кой знае защо заминаването за Мексико и вероятността Сидънс да се предаде му се струваха неправдоподобни. Дали онази Пейдж не беше излъгала приятелката си, за да прикрие следите си, ако ченгетата тръгнат по петите й?

Кафето и сандвичите, които бяха поръчали, тъкмо пристигаха. Морт отиде да си вземе своето ръжено хлебче с шунка. Две от жените в управлението разговаряха помежду си. Детективът чу едната от тях, Лори Мартини, да казва:

— Все още няма нито следа от онова изчезнало дете. Трябва да го е отвлякъл някой луд.

— Какво изчезнало дете? — попита той.

Внимателно изслуша подробностите. Това беше един от случаите, по които никой полицай не би могъл да работи, без да се обвърже емоционално. Морт имаше седемгодишен син. Знаеше какво трябва да минава през ума на онази майка. А бащата бе толкова тежко болен, че дори не му бяха съобщили. И всичко това на Бъдни вечер. „Господи, на някои хора наистина им се събира прекалено много!“ — помисли си той.

— Търсят те по телефона, Морт — извика някой от отсрещния край на стаята.

Той отнесе кафето и сандвича на бюрото си.

— Кой е? — попита, докато вдигаше слушалката.

— Жена. Не си съобщи името.

— Детектив Леви — изрече Морт в слушалката.

От другия край се чуваше напрегнато дишане. Последва слабо изщракване и връзката прекъсна.

Репортерът от УСБС Алън Греъм се приближи до патрулната кола, в която един час преди това беше интервюирал Катрин Дорнън.

Сега бе осем и половина и от небето отново се сипеха големи бели снежинки.

По слушалката в ухото си Греъм чу, че водещият съобщава последната информация за избягалия затворник.

— Състоянието на ранения пазач Марио Бонарди продължава да е критично. Кметът Джулиани и началникът на полицията Братън повторно посетиха интензивното отделение в болницата, в която лежи след сложната операция Бонарди. Според последните съобщения, полицията проверява информация, че човекът, който го е ранил, осъденият убиец Джими Сидънс, може би ще се срещне със своя приятелка в Калифорния и двамата ще се насочат към Мексико. Граничният патрул в Тихуана също е известен.

Един от репортерите бе научил, че според адвоката на Джими Сидънс щял да се предаде след среднощната служба в катедралата „Сейнт Патрик“. Алън Греъм се радваше, че бяха решили да не разгласяват това в ефир. Полицейските шефове не го вярваха и не искаха напразно да безпокоят богомолците.

По Пето Авеню почти нямаше пешеходци. Дойде му наум, че новините, които отразяваха тази Бъдни вечер, са направо ужасни: избягал затворник убиец, полумъртъв пазач, изчезнало седемгодишно момче, за което вече подозираха, че е станало жертва на педофил.

Той почука по прозореца на патрулната кола. Катрин вдигна очи към него, после смъкна стъклото до половината. Като я гледаше, не можеше да не се запита още колко време ще е в състояние да запази самообладание. Тя седеше на предната дясна седалка до полицай Ортис. Синът й Майкъл беше отзад заедно с красива възрастна жена.

Катрин тихо отговори на неизречения му въпрос:

— Все още чакам. Полицай Ортис беше любезен да остане заедно с мен. Не зная защо, но имам предчувствието, че ще открия Брайън точно тук. — Тя леко се обърна назад. — Мамо, това е Алън Греъм от УСБС. Той ме интервюира веднага след като разговарях по телефона с теб.

Барбара Кавъноу забеляза съчувствието, изписано на лицето на младия репортер. Макар да знаеше, че ако имаше какво да им съобщят, вече щяха да са го направили, тя не успя да се сдържи и попита:

— Нещо ново?

— Не, госпожо. Много хора звънят в радиото, но всички искат само да изразят съчувствието си.

— Той е отвлечен — безжизнено изрече Катрин. — Въпреки че с Том възпитавахме децата си да вярват на хората, те също така знаят как да се справят в извънредни ситуации. Ако се беше загубил, Брайън щеше да отиде при някой полицай. Знае и номера на полицията. Някой го е отвел. Кой друг би отвел седемгодишно дете, освен…

— Катрин, скъпа, не се измъчвай — каза майка й. — Всички, които са слушали радио, се молят за Брайън. Трябва да имаш вяра.

Катрин усети, че гневът й се надига. „Да, предполагам, че трябва да имам «вяра». Брайън определено вярва — вярва в медальона на Сейнт Кристофър, навярно достатъчно, за да тръгне след онзи, който е взел портфейла ми. Той знаеше, че медальонът е вътре и е решил, че трябва да го върне.“ Тя погледна към майка си и Майкъл. Гневът й започна да се стопява. Майка и не беше виновна за случилото се. Не, вярата — дори в нещо толкова безсмислено като медальона на Сейнт Кристофър — бе нещо прекрасно.