Мери Кларк - През цялата нощ

Когато детективът отговори, решимостта й едва не се стопи, но после той успокоително й каза: „Кали, не се страхувай да разговаряш с мен.“

— Господин Леви — успя да изрече тя, — можете ли бързо да дойдете тук? Трябва да разговарям с вас за Джими… и за онова изчезнало момченце.

От храната, която Джими купи от бензиностанцията, бяха останали само празните кутии от кола и смачканите пакети от чипс. Той ги бе хвърлил на пода в краката на Брайън, докато момчето постави своите в закачената под таблото найлонова торбичка за отпадъци. Беше толкова гладно, че дори забравяше за страха си.

Знаеше, че Джими е бесен. И откакто едва не бяха, катастрофирали, откакто мъжът бе разбрал, че Брайън се готви да скочи от колата, той изглеждаше ужасно нервен. Постоянно разтваряше и затваряше пръсти на волана и издаваше плашещи щракащи звуци. Първият път, когато го беше направил, момчето потръпна и подскочи. Джими го стисна за рамото и му изръмжа да не се доближава до вратата.

Снегът се усилваше. Някой пред тях рязко удари спирачки. Колата се завъртя, после продължи напред. Брайън разбра, че не са се блъснали в друга кола само защото всички шофьори се опитваха да поддържат голяма дистанция.

Въпреки това Джими започна да сипе ругатни, повечето от които момчето никога не бе чувало, дори от Скийт, негов съученик, който знаеше всички ругатни.

Поднеслата кола потвърди предчувствието на Джими, че колкото и малко да му остава да напусне страната, в последния момент нещо може да се обърка. Онзи пазач, по когото беше стрелял, като че ли нямаше да оцелее. Ако умреше… Той наистина говореше сериозно, когато каза на Кали, че няма да го заловят жив.

После се опита да се успокои. Имаше кола, за която явно още не подозираха, че е изчезнала. Имаше прилични дрехи и пари. Ако се бе наложило да спрат, когато онзи безумен кретен предизвика катастрофата, хлапето може би щеше да успее да изскочи от колата. „Ако онзи идиот, дето току-що се завъртя, ни беше ударил, можеше да ме рани — помисли си. — Ако бях сам, можех да се справя с положението, но не и с хлапето. От друга страна, никой не знае, че съм го отвлякъл и нито едно ченге няма да обърне внимание на човек с хубава кола с подаръци на задната седалка и малко момче до него.“

Вече наближаваха Сиракюз. След три-четири часа щеше да пресече границата и да се срещне с Пейдж.

Отдясно видя реклама на „Макдоналдс“. Джими бе гладен и мястото изглеждаше подходящо да си вземе нещо за ядене. Трябваше да му стигне, докато минеше канадската граница. Щеше да отбие до външния щанд, да поръча за двама им и после бързо да се върне на пътя.

— Какво най-много обичаш да ядеш, хлапе? — почти добродушно попита той.

Брайън беше забелязал рекламата и затаи дъх с надеждата, че отиват в „Макдоналдс“.

— Хамбургер с пържени картофки и кока-кола — боязливо отвърна.

— Ако спра на „Макдоналдс“, можеш ли да се престориш на заспал?

— Да, обещавам.

— Направи го тогава. Облегни се на мен със затворени очи.

— Добре. — Брайън покорно се отпусна на рамото му и силно стисна клепачи. Опита се да не показва колко се страхува.

— Я сега да те видим какъв актьор си — каза Джими. — И за теб ще е най-добре да си добър.

Медальонът на Сейнт Кристофър се бе извъртял настрани. Брайън го върна обратно на гърдите си, за да усеща успокоителната му тежест.

Беше толкова страшно да е близо до този тип. Не като да спи сгушен до баща си и да усеща ръката му на рамото си.

Джими отби от магистралата. Трябваше да изчакат на опашка пред външния щанд. Той се вцепени, когато видя, че зад тях спира щатски патрул, но нямаше друг избор, освен да запази хладнокръвие и да не привлича вниманието към себе си. Когато дойде техният ред и даде поръчката, служителят дори не хвърли поглед в колата. Но жената на прозорчето за получаване на храната погледна към Брайън, осветен от лампите в заведението.

— Сигурно просто няма търпение да види какво ще му донесе Дядо Коледа, нали?

Джими кимна и се опита да се усмихне, докато се пресягаше за пакета.

Тя се наведе напред и надникна в колата.

— Мили Боже, та той носи медальон на Сейнт Кристофър! Баща ми е бил кръстен на негово име и постоянно говореше за това, но майка ми се шегуваше, че изхвърлили Сейнт Кристофър от календара на светците. Баща ми казваше: „Жалко, че не са те кръстили Филомена.“ И тя е светица, за която Ватикана твърди, че не съществувала. — Младата жена сърдечно се засмя и му подаде пакета.