Мери Кларк - Лунната светлина ти отива

Мери Хигинс Кларк

Лунната светлина ти отива

В своя тринадесети най-нов роман за 1996 г. кралицата на съспенса Мери Хигинс Кларк отново предлага една блестяща история на напрежение, ужас, коварство и… любов.

Сега Нил хлипаше. Тя беше тук. Маги беше тук! Сигурен беше! Усещаше присъствието й. Но къде? Къде беше тя? Твърде късно ли беше?

Беше огледал почти цялото разровено пространство. Можеше да е заровена под всяка една от тези купчини пръст. Щяха да са необходими машини, за да бъдат разровени, да се преместят. Бяха толкова много.

Времето му изтичаше. Както и нейното. Усещаше го.

— Маги… Маги…

Спря и се огледа отчаяно. Изведнъж забеляза нещо.

Нощта беше тиха. Нямаше никакъв вятър — дори и колкото да размърда едно листенце. Но в далечния край на парцела, почти скрито от огромните купчини пръст, нещо блещукаше на лунната светлина. И се движеше.

Звънче. Движеше се напред-назад. Някой се опитваше да даде сигнал от гроба. Маги!

Докато го гледаше, звънчето спря да се движи.

На Лайл Кейд — мой издател и Юджин Х. Уиник — мой литературен агент.

И двамата много скъпи за мен приятели.

Благодарности

Как бих могла да ти благодаря?… Нека изброя начините.

Няма думи, достойни да изразят благодарността ми към отколешния ми редактор, Майкъл Корда, и към неговия колега, старшия редактор Чък Адамс. Повествованието е като дете и се развива най-добре, когато го окуражават, помагат му и го напътстват в мъдра и сърдечна атмосфера. Отново и все така… sine qua non*… обичам ви, момчета.

[* Sine qua non (лат.) — безусловно. — Б.пр.]

Джипси да Силва, която е била коректор на много от ръкописите ми, си остава кандидатка за канонизиране като светица заради орловия си поглед, добродушието и търпеливостта си. Бог да те благослови, Джипси.

Слава на моята приятелка, писателката Джудит Келман, която многократно ходи до Интернет — за това чудо не си бях дала сметка — и ми предостави информацията, от която така се нуждаех.

Хиляди благодарности на Катерин Л. Формънт, вицепрезидент на „Мерил Линч“, за това че отговори вещо и с желание на множеството ми въпроси за инвестициите на акции и процедурите по потвърждаването.

С благодарност свалям, шапка на Р. Патрик Томпсън, президент на нюйоркската търговска борса, който прекъсна делова среща, за да отговори на въпросите ми относно временните ограничителни разпореждания.

Когато реших, че ще е интересно погребалните обичаи да станат част от това повествование, прочетох ред забележителни книги по този въпрос. Сред тях бяха „Утешителна реторика“ от Донован Дж. Октс, „Обратно към земята“ от Мариан Барне и „Празнуване на смъртта“ от Меткалф Хънтингтън.

Полицейското управление на Нюпорт откликна на всичките ми телефонни обаждания с огромна любезност. Благодарна съм на всички, които бяха така мили, и се надявам полицейските процедури, включени в тази книга, да са достоверни.

И накрая, сърдечни благодарности на дъщеря ми, Карол Хигинс Кларк, за безотказната й способност да улавя моите несъзнателни залитания. _Знаеш ли колко често си използвала думата свестен?… Никой тридесет и двегодишен човек не би се изразил по този начин… Използвала си същото име за друг герой преди десет книги…_

А сега щастливо мога да цитирам думите, изписани на стената на един средновековен манастир: „Книгата е завършена. Нека писателят тържествува“.

>

Вторник, 8 октомври

Маги се опита да отвори очи, но това и костваше твърде много усилия. Главата я болеше ужасно. Къде се намираше? Какво се беше случило? Вдигна ръка, но тя спря на сантиметри над тялото и, неспособна да се придвижи по-нагоре.

Инстинктивно натисна преградата над себе си — тя не помръдна. Какво бе това? Изглеждаше меко като сатен, а беше и студено.

Плъзна пръстите си встрани и надолу, повърхността се промени. Сега бе на вълнички. Юрган? В някакъв вид легло ли се намираше?

Премести другата си ръка встрани и дланта и срещна същите студени вълнички. Имаше ги и от двете страни на тясното затворено пространство.

Какво придърпваше пръстена и, когато премести лявата си ръка? Прокара палеца по безименния си пръст и той се докосна до нещо като канап или въже. Но защо?

Тогава внезапно нахлу споменът.

Очите и се отвориха и се втренчиха с ужас в абсолютния мрак.

Умът и трескаво заработи, опитвайки се да схване какво се беше случило. Беше го чула навреме, за да се извърти встрани точно, когато нещо се стовари отзад върху главата й.