Артър Кларк: Земна светлина

Монорелсовият влак губеше скорост, докато се изкачваше над потъналите в сенки равнини. Садлър очакваше всеки момент да догонят Слънцето. Тук линията, разделяща светлината и мрака, се местеше толкова бавно, че човек можеше без усилие да върви с нея, за да вижда светилото все на хоризонта, чак докато се наложи да спре за почивка. Дори и тогава Слънцето щеше да се скрие сякаш неохотно от погледа му — ще мине повече от час, преди и последното ослепително крайче да изчезне зад хоризонта, за да започне на това място дългата лунна нощ.

Носеха се устремно в мрака през териториите, където първите заселници бяха стъпили преди два века, с равномерните и удобни за пътуване петстотин километра в час. Освен скучаещия придружител, който май нямаше друго занимание, освен да сипва кафе, единствените други пътници в салона бяха четирима астрономи от Обсерваторията. Когато Садлър се качи във влака, те кимнаха достатъчно дружелюбно, но скоро се увлякоха в твърде специализиран спор и просто забравиха за него. Той се почувства малко засегнат, че не му обърнаха внимание, но скоро се утеши с догадката, че са го взели за отдавнашен обитател на Луната, а не за новак, пратен с първата си задача.

Светлините в салона не му позволяваха да види почти нищо от тъмната околност, през която се стрелкаха безшумно. Относително тъмна, разбира се. Вярно, засега Слънцето не я огряваше, но близо до точката на зенита Земята беше в първа четвърт. Към средата на лунната нощ — след седмица — щеше да засияе с пълна сила като ослепителен диск, твърде ярък за незащитено човешко око.

Садлър стана от креслото и мина напред покрай все още увлечените в неразбираемата си дискусия астрономи към отделената със завеса ниша в предната част на вагона. Още не бе свикнал да тежи шест пъти по-малко, отколкото на Земята, и стъпваше с пресилена предпазливост по тесния проход между тоалетната и малката кабина с контролни уреди.

Вече виждаше добре. Вярно, илюминаторите не бяха достатъчно широки, защото някакво правило за безопасност забраняваше да ги правят панорамни. Този път обаче не му пречеше никаква допълнителна светлина и той най-сетне можа да се наслади на студеното величие на тези древни, пусти простори.

Студено… Гледката не оставяше никакво съмнение у него, че навън температурата вече е паднала до двеста градуса под нулата, макар Слънцето да бе залязло преди броени часове. Някаква особеност на светлината, отразяваща се от далечните океани и облаци на Земята, засилваше впечатлението. Всичко беше в зеленикави и синкави оттенъци. Арктическо сияние, в което сякаш нямаше и следа от топлина. А това, каза си Садлър, е истински парадокс, защото върху сияещата над него планета имаше и непоносимо горещи земи.

Пред вагона се виждаше единствената релса, поддържана от колони, които според него бяха обезпокоително малко на брой. Продължаваше право на изток. Още един парадокс. Спътникът на Земята като че изобилстваше с чудатости. Защо и тук не можеше Слънцето да залязва на запад? Сигурно имаше някакво простичко астрономическо обяснение, но в момента той не успяваше да си го спомни. Най-после се сети, че определянето на посоките е условност, въпрос на договорка.

Още се издигаха по лек наклон, вдясно един остър връх ограничаваше изгледа. Вляво — я да видим, това трябва да е юг, нали?… — неравната повърхност се спускаше на стъпала, сякаш преди милиард години лавата, изригваща от разтопеното сърце на Луната, бе застивала на все по-слаби вълни. Гледката смразяваше душата му, но веднага си призна, че и на родната му планета има не по-малко мрачни и унили пейзажи. Аризонската пустош не беше по-приветлива, а склоновете на Еверест дори бяха по-враждебни, защото тук поне липсваше вечният свиреп вятър.

След миг Садлър едва не ахна на глас, защото отвесната скална стена вдясно свърши изведнъж, като че отрязана от великански сатър. Вече нищо не му пречеше да оглежда чак до северния хоризонт. Случайностите на природата бяха сътворили спиращо дъха чудо, не беше за вярване, че е само каприз на пространството и времето.

В небето показваха огненото си величие върховете на Апенините, пламтящи в последните лъчи на вече скрилото се от очите му Слънце. Внезапният взрив на светлината удари болезнено очите на Садлър. Почака да се успокоят, преди да се взре отново. И промяната беше невъобразима. Звездите, изпълвали небето допреди миг, сякаш угаснаха. Неговите свили се зеници не бяха в състояние да ги видят. Дори от полумесеца на Земята остана само бледо зеленикаво петно. Яростният блясък на планините, от които го деляха поне стотина километра, затъмни всичко.