Артър Кларк - Фонтаните на рая

За страната, която нарекох „Тейпробейн“, не може да се твърди със сигурност, че съществува в действителност, но може да се счита с деветдесет процента вероятност, че е била разположена на остров Цейлон (сега — Шри Ланка). В главата „Източници и благодарности“ е изяснено кои места, събития и личности почиват на фактически данни. Все пак читателят няма да сбърка, ако приеме, че колкото по-невероятна е разказаната история, толкова е по-близка до реалността.

Името „Тейпробейн“ обикновено се римува с английската дума „плейн“ (равнина), но правилното класическо произношение е: „Тап-РОБ-а-ний“… Нека си припомним известния стил на Милтон във „Възвърнатия Рай“, книга четвърта:

Короната натежаваше с всяка изминала година. Когато преподобният Бодхидхарма Маханайаке Тхеро я положи неохотно за пръв път върху главата му, принц Калидаса се изненада от лекотата й. Сега, двадесет години по-късно, цар Калидаса с радост изоставяше златния пояс, инкрустиран със скъпоценни камъни, всеки път, когато дворцовият етикет позволяваше.

Царският церемониал бе последното, за което се сещаше тук, на бръскания от ветровете връх на каменната крепост, въпреки че неколцина пратеници или молители чакаха за аудиенция дори на тази секваща дъха висина. Мнозина от пътешествениците до Якагала се отказваха от последното изкачване, което минаваше пред самите челюсти на каменната скулптура на приклекнал за скок лъв, който сякаш всеки момент щеше да им се нахвърли.

Възрастен цар никога не би успял да седне върху този благословен от небето трон. Някой ден и Калидаса щеше да отслабне дотолкова, че нямаше да може да достигне своя дворец. Но той се съмняваше, че щеше да доживее този момент — многото врагове щяха да му спестят униженията, налагани от възрастта.

Сега неприятелите му се обединяваха. Погледна на север, като че можеше да види армиите на своя полубрат, връщащ се, за да изяви претенции за окървавения престол на Тейпробейн. Но тази заплаха се зараждаше далече, някъде отвъд моретата, кръстосвани от свирепи мусонни бури. Въпреки че Калидаса се доверяваше повече на шпионите, отколкото на своите астролози, успокояващите думи на гадателите галеха слуха му.

Малгара беше чакал почти двадесет години, бе кроял планове и бе търсил подкрепа от чуждоземни властелини. Бе много търпелив и почти недоловим враг, дебнеше отблизо и винаги нащрек откъм южното небе.

Идеалният конус на Шри Канда, Свещената планина, се извисяваше над централната равнина и днес изглеждаше по-близо. Още от зараждането на човешката история бе всявал страхопочитание в сърцата на всички, които бяха го зървали. Калидаса също усещаше мрачното му присъствие и небесната мощ, която символизираше.

А Маханайаке Тхеро не притежаваше нито армии, нито бойни слонове, които с писък да размахват покрити с бронз бивници, преди да се хвърлят в битка. Върховният жрец бе старец, облечен с оранжева роба, чието единствено имущество бе молитвена купа и палмово листо, с което да се предпазва от слънчевите лъчи. Докато по-низшите монаси и послушници припяваха около него цитати от свещените книги, той просто седеше мълчалив и кръстосал крака — и по този начин някак си успяваше да насочи съдбата на царството! Странно, наистина…

Днес въздухът бе чист и прозрачен. Калидаса виждаше храма, смален от разстоянието до размерите на бял връх на стрела, запокитена най-отгоре на Шри Канда. Сякаш не бе пипвала човешка ръка! Царят си спомни още по-високите планини, които бе виждал през детството си, когато бе полугост-полузаложник на Махинда Велики. Всички гиганти, които вардеха империята на Махинда, носеха такива корони, направени от заслепяващо очите кристално вещество, за което нямаше измислена дума на езика на Тейпробейн. Индусите вярваха, че било трансформирана по магически начин особена вода, но Калидаса само бе се присмивал на тяхното суеверие.

Този блясък с цвят на слонова кост отстоеше на три дни пътуване — един по царския път през крепости и оризища и два — нагоре по виещата се стълба, която нямаше да изкачи втори път, тъй като накрая й щеше да срещне своя смъртен враг, от когото се страхуваше, защото не можеше да покори. Понякога нощем наблюдаваше как запалените факли на пилигримите очертаваха тънка линия по склона на планината. Завиждаше на поклонниците — и най-отчаяният просяк щеше да посрещне свещеното утро и щеше да приеме благословията на боговете — а повелителят на тази земя не можеше!