Артър Кларк: Проверка

Често се твърди, че в нашите времена на поточни линии и масово производство вече не остава място за индивидуалния творец. За човека, обработващ дърво или метал и създал голяма част от съкровищата на миналото. Както повечето обобщения, и това не е вярно. Не ще и дума, че днес тези хора се срещат по-рядко, но съвсем не са изчезнали като вид. Понякога им се налага да сменят призванието си, обаче продължават да съществуват, макар и скромно. Такива хора можете да откриете дори и на остров Манхатън, стига да знаете къде да ги търсите. Намират се там, където наемите са ниски и никой не е чувал за правилата за противопожарна охрана, в съвсем мънички и претрупани с вещи работилници в мазетата на жилищни блокове или в горните етажи на изоставени магазини. Те вече не произвеждат цигулки, будилници с кукувички и музикални кутии, обаче техните умения не се различават от някогашните и изпод ръцете им никога не излизат два еднакви предмета. Не пренебрегват механизацията и винаги ще намерите някой и друг електрически инструмент върху разхвърляните им тезгяхи. Движат се в крак с времето и винаги могат да бъдат открити. Когато създадат безсмъртно произведение на изкуството, не съзнават това.

Работилницата на Ханс Мюлер се намираше в задното помещение на изоставен склад, разположен на хвърлей разстояние от моста Куинсбъро. По-голямата част от сградата предстоеше да бъде разрушена и Ханс знаеше, че рано или късно ще трябва да се премести другаде. До работилницата можеше да се стигне единствено откъм буренясал двор, през деня използван като паркинг, а през нощта, като място за сборищата на кварталните непълнолетни престъпници. Те никога не създаваха неприятности на Ханс, тъй като той проявяваше сдържаност пред периодично навестяващите го полицаи. Те, от своя страна, разбираха деликатното му положение и не бяха особено настойчиви. Ханс бе в добри отношения с всички. Бидейки мирен гражданин, чувстваше се спокоен.

Заниманието, погълнало в момента усилията на Ханс, щеше да се стори много странно на неговите баварски прадеди. Десет години преди това щеше да се стори много странно и на самия Ханс. Всичко започна, когато един банкрутирал клиент преди време се бе разплатил за услугите на Ханс, като му даде един телевизионен приемник…

Ханс бе приел това платежно средство неохотно не само защото бе старомоден и не одобряваше телевизията, но и понеже не можеше да си представи кога ще намери време да погледа проклетото нещо. Винаги ще мога да му взема петдесет долара, рече си. Дай обаче първо да видя програмите…

Ръката му пресегна към превключвателя, екранът се изпълни с движещи се образи и, както и милиони хора преди него, Ханс се изгуби. Оказа се в свят, за чието съществуване не бе подозирал. Свят, изпълнен с бойни космически кораби, екзотични планети и странни създания. Това бе светът на капитан Дзип, командир на Космическия легион.

Едва след като скучното изброяване на качествата на закуската чудо „Крънч“ бе последвано от един почти толкова скучен боксов мач между две мускулести същества, сякаш подписали договор за ненападение, вълшебството започна да избледнява. Ханс бе обикновен човек. Винаги беше обичал приказки, а съвременните приказки бяха такива, за каквито Братя Грим дори не бяха и мечтали, И така, Ханс не продаде телевизора.

Изминаха няколко седмици, преди първоначалното му наивно и безкритично задоволство от серията да започне да отслабва. Първото нещо, което го раздразни, бяха мебелировката и въобще декорите на света на бъдещето. Както вече стана ясно, Ханс бе творец. Отказа да приеме, че след сто години хорският вкус ще се е влошил така, както бяха предположили спонсорите от „Крънч“.

Не по-високо бе мнението му и за оръжието на капитан Дзип и неговите противници. Вярно е, че Ханс не претендираше да разбира принципа, на който работи портативния протонов дезинтегратор, но не виждаше причини той да е чак толкова безобразен. Колкото до дрехите на героите и интериора на космическите кораби, просто не бяха убедителни. Как бе разбрал това? Открай време бе притежавал високо развито естетическо чувство, което намери изява и в този случай.

Вече казахме, че Ханс бе обикновен човек. Бе обаче и съобразителен човек и бе чул, че в телевизията плащат много пари. И така, седна на чертожната маса и започна да рисува.

Дори и продуцентът на сериала за капитан Дзип да не бе решил да се отърве от своя дизайнер, пак щеше да се запознае внимателно с идеите на Ханс. Рисунките излъчваха автентичност и реализъм, които впечатляваха. В тях нямаше и следа от фалша, започнал да смущава дори и най-младите почитатели на капитан Дзип. Ханс получи веднага назначение.