Артър Кларк - Среща призори

Това се случи в последните дни на съществуването на Империята. Катерът бе далеч от дома и почти на сто хиляди светлинни години от големия базов кораб, странстващ сред рехавите звезди в периферията на Млечния път. И там обаче бе невъзможно да се избегне сянката, надвиснала над цивилизацията. Укрили се под тази сянка, като от време на време прекъсваха работата си, за да се замислят върху съдбата на далечните си родини, учените от Службата за галактически изследвания продължиха безкрайните си занимания.

Пътниците на катера бяха само трима, но владееха много науки и разполагаха с опита, получен от прекарването на половин живот в Космоса. След дългата междузвездна нощ наблюдаваха с надежда светилото, нарастващо пред очите им. Бе малко по-златисто и по-ярко от слънцето на тяхното детство, което вече бяха започнали да възприемат като легенда. От опит знаеха, че възможността около такава звезда да се открият планети надвишаваше деветдесет процента, и бяха изпълнени с възбуда, засенчваща всичките им останали чувства.

Първата планета откриха само след няколко минути. Бе от добре известен им тип — гигантска, твърде студена, за да може на нея да се развие живот на белтъчна основа, и вероятно без твърда повърхност. Поради това насочиха вниманието си към пространството в близост до Слънцето и не след дълго техните усилия бяха възнаградени.

Сърцата им се свиха от носталгия, когато огледаха света, появил се пред очите им — твърде много приличаше на техния, без да е съвсем същият. В синьо-зелените морета се открояваха два големи земни масива, а полюсите бяха покрити с лед. Виждаха се и пустинни райони, обаче по-голямата част от планетата очевидно бе плодородна. Дори от голямо разстояние можеше безпогрешно да се установи наличието на растителност. Спускайки се в атмосферата, пътниците жадно огледаха шеметно доближаващата се към тях панорама. Катерът прекоси безоблачното небе, устреми се към голяма река в субтропическия район и безшумно кацна сред високата трева до брега й.

Пътниците не помръднаха. Нямаше какво да се прави преди автоматичните уреди да свършат работата си. След малко се чу тих звън и светлинните индикатори на контролното табло засвяткаха с привидна хаотичност. Капитан Алтман облекчено въздъхна и се изправи.

— Извадихме късмет — каза. — Ще можем да излезем без скафандър, стига патогенният тест да се окаже удовлетворителен. Бертронд, ти какво ще кажеш за този район?

— От геологическа гледна точка е надежден. Поне няма активни вулкани. Не видях следи от градове, обаче това не доказва нищо. Ако тук съществува цивилизация, не е изключено за нея те вече да са отминал етап.

— Или все още недостигнат.

Бертронд сви рамене.

— И двете неща са еднакво възможни. На планета с тези размери би ни отнело доста време да разберем истината.

— Повече време от това, с което разполагаме — добави Клиндар и отправи поглед към комуникационното табло, свързващо ги с базовия кораб и със застрашеното сърце на Галактиката. Последва кратък миг мрачно мълчание. Сетне Клиндар се доближи до контролния панел и с отработени движения натисна поредица копчета.

Част от корпуса на катера почти безшумно се плъзна встрани и върху новооткритата планета стъпи четвъртият член на екипажа, като настрои двигателите на металните си крайници към непривичната гравитация. Във вътрешността на кораба се включи телевизионен екран, върху който се появиха разлюляна от вятъра трева, няколко дървета и част от голямата река. Клиндар натисна едно копче, роботът изви главата си и панорамата се смени.

— Накъде да тръгнем? — попита Клиндар.

— Нека първо огледаме отблизо тези дървета — отвърна Алтман. — Ако на тази планета има животински свят, най-вероятно е да го открием там.

— Погледнете! — извика Бертронд. — Птица!

Пръстите на Клиндар се стрелнаха към клавиатурата. Телеобективът на робота бе задействан и мъничката точица, внезапно появила се на лявата страна на екрана, бе уголемена.

— Прав си — каза. — Пера, клюн — това говори за доста голяма висота в еволюционната скала. Мястото изглежда обещаващо. Ще включа камерата.

Клатушкането на картината, следствие от крачките на робота, не ги дразнеше. Отдавна бяха свикнали с него. Така и не бяха успели да привикнат към това дистанционно изследване — всичките им инстинкти ги призоваваха да излязат от кораба, да се затичат през тревата и да почувстват с лицата си ласките на вятъра. При все това рискът от такава постъпка бе твърде голям, дори и в един на пръв поглед толкова красив свят като този. Зад усмихнатото лице на Природата винаги се криеше озъбен череп. Дивите зверове, отровните влечуги и тресавищата бяха само някои от многото лица на смъртта, която по хиляди начини можеше да изненада един непредпазлив изследовател. Най-опасни от всички бяха невидимите врагове, бактериите и вирусите, единствената защита от които можеше да се окаже на хиляда светлинни години разстояние.