Артър Кларк: Среща призори

Роботите не бяха заплашени от тези опасности. Дори и да попаднеха на животно, достатъчно силно, за да ги унищожи — и това се бе случвало — една машина винаги можеше да се подмени с друга.

При разходката из тревата не откриха нищо. И да имаше дребни животни, подплашени от робота, те оставаха извън полезрението му. Клиндар забави неговия ход, когато той наближи дърветата, и тримата пътници на космическия катер неволно се опитаха да защитят лицата си от появилите се на екрана клони, които сякаш щяха да ги ударят през очите. Картината леко потъмня, докато се пренастрои автоматично към по-слабото осветление, и малко след това се нормализира.

Гората бе пълна с живот — бягаше по повърхността, катереше се по дърветата и летеше във въздуха. Като издаваха най-различни звуци, съществата избягаха от напредващия робот. Автоматичните камери записваха всичко, което се появяваше на екрана. Биолозите от базовия кораб щяха да имат доста работа след завръщането на катера.

Гората започна да става по-рядка и Клиндар въздъхна облекчено. Придвижването на робота из нея бе уморително, тъй като трябваше да му се помага да заобикаля множество препятствия. В открити пространства обаче можеше да се придвижва сам. След това образът потрепери, сякаш някой бе ударил робота с чук, чу се метален звук и цялата панорама стремително се понесе нагоре. Роботът се бе препънал и паднал.

— Това пък какво беше? — попита Алтман. — Ти ли го препъна?

— Не — отвърна мрачно Клиндар и положи ръка върху клавиатурата. — Нещо го нападна откъм гърба. Надявам се да не… аха… продължавам да го контролирам.

Накара робота да седне и извие глава. Причинителят на произшествието веднага бе открит. Само на няколко стъпки от робота, като въртеше сърдито опашка, се бе озъбила едра четирикрака твар. Очевидно в момента се колебаеше дали да нападне отново.

Роботът бавно се изправи на крака и внимателно следящият го звяр се подготви за скок. Клиндар добре знаеше как да се справи с положението и се усмихна. Пръстът му натисна рядко използваното копче с надпис „Сирена“.

Скритият говорител на робота изпълни гората с отвратителен вой. Машината се доближи към противника си и протегна ръце към него. Изненаданият звяр почти падна по гръб, когато направи завой от сто и осемдесет градуса, и за броени секунди изчезна от полезрението.

— Сега сигурно ще ни се наложи да изчакаме два часа, преди останалите животни да се осмелят да излязат от скривалищата си — отбеляза със съжаление Бертронд.

— Не съм познавач на психологията на животните — вметна Алтман, — обаче присъщо ли им е да извършват нападение срещу съвсем непознати неща?

— Някои от тях нападат всичко, което се движи, но това за тях общо взето не е обичайно. Обикновено нападат когато са гладни или се чувстват застрашени. Ти впрочем какво искаш да кажеш? Да не би да намекваш, че на тази планета могат да се открият други роботи?

— Ни най-малко. Допускам, че нашият месояден приятел може да е сметнал машината ни за двуного, ставащо за ядене. Не ти ли се струва, че този отвор в джунглата не е естествен? Може би е пътека.

— Ще разберем това, когато тръгнем по нея — отговори веднага Алтман. — Омръзна ми да заобикалям дървета. Надявам се нищо повече да не връхлети върху нас. Това ми действа на нервите.

— Ти беше прав, Алтман — каза след малко Бертронд. — Това наистина е пътека. Не е задължително обаче да свидетелства за наличието на разум. Та нали има и животни, които…

Спря по средата на изречението и в същия миг Клиндар обездвижи напредващия робот. Пътеката бе свършила и пред нея се бе появило широко открито пространство, запълнено почти изцяло от село с паянтови колиби. Бе обградено от дървена ограда, очевидно, замислена като защита от враг, който в момента не го застрашаваше. Зад широко отворените порти се виждаха обитателите на селото, които спокойно се занимаваха с делничната си работа.

Дълго време изследователите мълчаливо наблюдаваха екрана. Клиндар потрепери и се обади пръв.

— Невероятно. Все едно, че се намираме на нашата планета отпреди сто хиляди години. Чувствам се като пътник във времето.

— В това не виждам нищо странно — отвърна деловият Алтман. — В края на краищата, вече открихме близо сто планети с живот като нашия.

— Само сто в цялата Галактика! — отвърна троснато Клиндар. — Странно е, че това се случи точно на нас.

— Е, все някому трябваше да се случи — рече философски Бертронд. — Междувременно време е да обмислим как да осъществим контакта. Ако изпратим робота в селото, ще предизвика паника.