Артър Кларк: Първородните

Не приличаше на пробуждане. Беше по-скоро внезапно изплуване, придружено от звън на чинели. Очите й се разтвориха широко и се изпълниха със заслепяваща светлина. Тя пое дъх с пълни гърди и изстена в мига, когато осъзна коя е.

Истински шок. Не би трябвало да е в съзнание. Нещо не беше наред.

Във въздуха изплува блед силует.

— Доктор Хайер?

— Не, мамо. Аз съм, мамо.

Лицето дойде на фокус и наистина, това бе дъщеря й — познатите силни черти, ясните сини очи, гъстите кафеникави вежди. На бузата й имаше нещо, някакъв символ. Или татуировка?

— Мира? — Установи, че гърлото я дращи, гласът й бе прегракнал. Имаше неясното усещане, че лежи по гръб в стая, пълна с апаратура и хора, но извън полезрението й. — Какво се е случило?

— Какво да се е случило?

— Защо не съм в хибернация?

Мира се поколеба.

— Мамо… коя дата е днес според теб?

— 2050-а. Пети юни.

— Не. Сега е 2069-а, мамо. Февруари. Изминаха деветнайсет години. Хибернацията беше успешна. — Едва сега Бисиса забеляза побелелите кичури в косата на Мира, бръчиците около проницателните й очи. — Както виждаш, аз изминах дългия път.

Сигурно беше истина. Бисиса бе извървяла още една огромна, невероятна крачка от своята лична одисея във времето.

— О, Боже!

Друго лице се надвеси над нея.

— Доктор Хайер?

— Не. Доктор Хайер се пенсионира отдавна. Аз съм доктор Стантън. Започваме кръвозаместването. Опасявам се, че ще боли.

Бисиса облиза мъчително устни.

— Защо ме събудихте? — попита и веднага се сети за отговора. — Ах. Първородните. Какво друго, ако не те? Нова заплаха?

Лицето на Мира се изкриви от болка.

— Нямаше те деветнайсет години. И първото, което питаш, е за Първородните. Ще дойда да те видя, когато се възстановиш напълно.

— Мира, почакай…

Но Мира вече я нямаше.

Новият доктор се оказа прав. Наистина болеше. Но навремето Бисиса бе войник от Британската армия. Наложи си да не заплаче.

Човечеството бе съзряло новата заплаха преди пет години. И очите, които откриха аномалията, не бяха човешки, а електронни.

Космически монитор W7-6102-016 кръжеше отвъд сянката на Сатурн, където луните висяха като фенери. Пръстените на Сатурн бяха призрачно подобие на онова, което представляваха преди Слънчевата буря, но когато сондата смени орбитата си, далечното слънце огря пояса от прах и камъни и го превърна в сребрист мост, който се очертаваше върху звездното небе.

Космически монитор не беше в състояние да изпитва почуда — не и в точния смисъл. Но като всяка относително сложна машина той бе разумен в известна степен и електронната му душа трепкаше с едва забележимо вълнение, докато се носеше сред тази невероятна и хаотична смесица от газ и лед. Но не предприе никакви опити да ги изследва.

Все така безшумно и мълчаливо сондата се приближаваше към следващата цел от орбиталната си елипса.

Титан, най-голямата луна на Сатурн, представляваше равна охрена топка, слабо осветена от далечното слънце. Но под дълбоките пластове облаци и мъгла се криеха чудеса. Докато приближаваше луната, KM W7-6102-016 внимателно прослушваше електронното дърдорене на рояците роботи-изследователи.

Под мъждивото оранжево небе бръмбароподобни всъдеходи пълзяха по дюни от твърд като базалт и вкочанен като лед „пясък“, заобикаляха метанови гейзери, спускаха се предпазливо в долини, прорязани от етанови реки, и разкопаваха почва, кишава от постоянния и повсеместен ръмеж на метан. Един храбър балон-изследовател, задържан от плътния въздух, кръжеше над криовулкан, от който бликаше лава от амонячна вода. Подводни сонди с плътни стени изучаваха джобовете течна вода под ледената кора, замръзнали езера, съхранени в метеоритните кратери. Навсякъде гъмжеше от сложни органични продукти, създадени от електрическите бури на атмосферата на Титан и от бомбардирането на горните слоеве на атмосферата със слънчева светлина, под постоянното магнитно влияние на Сатурн.

Където и да поглеждаха, сондите откриваха живот. Някои от взетите образци бяха като живите организми на Земята, анаеробни, дишащи метан буболечки, които лениво строяха колонии и термитници в хладния разтвор на кратерните езера. Други, по-екзотични форми на въглероден живот, използващи амоняк вместо вода, плуваха в течността, която бликаше с бълбукане от криовулканите. Но най-причудливи от всички бяха слузестите организми, чиито телца бяха изградени не на въглеродна, а на силициева основа — те живееха в убийствения студ на черните, гладки като огледала етанови езера.