Артър Кларк - Първородните

Най-драстичната промяна бе, че Хибернакул бе преместен. Когато се приближи до един от панорамните прозорци, Бисиса установи, че сградата се намира в огромна земна вдлъбнатина, прашен каньон със стени от разноцветни земни слоеве, наподобяващи прошарените страници на огромна книга. Това беше Гранд каньон, както научи, но величествената гледка нямаше как да трогне душите на замразените.

Освен това й се стори много обезпокоително, че сложната охлаждаща машина, в която бе спала, лишена от съновидения, е била откачена, демонтирана и преместена в другия край на континента.

Докато тялото й се възстановяваше, тя често седеше до изпъкналия прозорец и се любуваше на статичната красота на каньона. Само веднъж бе идвала на туристическа разходка до този величествен природен феномен, много отдавна. Ако се съдеше по начина, по който слънцето прекосяваше пролетния небосвод, се намираха в южните покрайнини, вероятно близо до Гранд Кениън Вилидж. Местната флора и фауна, изглежда, се бяха възстановили от глобалната атака на Слънчевата буря, околността бе обрасла с кактуси, шубраци и юка. По време на търпеливото си съзерцание тя видя малко стадо рунтави овце, сянката на прокрадващ се койот, веднъж дори й се стори, че зърна гърмяща змия.

Но ако каньонът показваше белези на възстановяване, много други неща се бяха променили. На източния хоризонт се издигаше странна конструкция — плоско метално скеле върху пилони, като недовършен строеж на голям магазин. Понякога виждаше различни превозни средства да минават покрай и под конструкцията. Нямаше представа какво може да е това.

Друг път в небето се появяваха светлини. Имаше една, особено ярка, движеше се над южния хоризонт вечер, появяваше се на равни интервали — вероятно изведен на орбита обект. А денем в небето изникваха бледосинкави петна, сияеха и мъждукаха като звезди на нощния небосклон. Странно небе в тази нова ера. Може би трябваше да е любопитна, дори да се страхува, но поне в началото не изпитваше нито едното, нито другото.

Всичко това се промени, когато чу рева. Дълбок вибриращ тътнеж, който караше земята да се тресе. Сякаш извираше от недрата на земята, а не от гърлото на огромно животно.

— Какво е това?

— Бисиса? Ти зададе въпрос?

Гласът бе спокоен, мъжки, прекалено безупречен — и идваше направо от въздуха.

— Аристотел? — Но тя знаеше, че е невъзможно, още преди той да отвърне.

Отговорът дойде след необяснимо забавяне:

— Боя се, че не. Аз съм Талес.

— Талес, разбира се.

Преди Слънчевата буря на човешките светове съществуваха три големи изкуствени интелекта, далечни наследници на компютърни търсачки и други интелигентни софтуерни продукти от ранната технологична епоха, и трите бяха приятели на човечеството. Носеха се слухове, че били запазени техни копия, потоци от информация, стаени някъде в междузвездното пространство. Но в действителност само Талес бе оцелял след Слънчевата буря, съхранен в далеч по-опростената мрежа на неподатливата Луна.

— Радвам се да чуя гласа ти отново.

Пауза.

— И аз твоя, Бисиса.

— Талес — защо има забавяне в отговора? Ах, да. Все още ли си на Луната?

— Да, Бисиса. Връзката ни е ограничена от скоростта на светлината. Също както е било някога с Нийл Армстронг.

— Но защо не те прехвърлят на Земята? Така не е ли по-неудобно?

— Съществуват начини да се избегне забавянето. В спешни моменти местни програми поемат част от работата — по време на медицински процедури например. Но иначе така е за предпочитане.

Отговорът на Талес изглеждаше предварително подготвен. Или дори записан, като сценарий. Имаше нещо друго зад местонахождението на Талес на Луната, нещо, което той не й казваше. Но тя не гореше от желание да разплита тази загадка.

— Попита за рева — припомни й Талес.

— Да. Приличаше на лъвски рев. На африкански лъв.

— Точно това беше.

— И какво ще прави африкански лъв тук, в сърцето на Северна Америка?

— Бисиса, сега национален парк Гранд каньон се нарича парк „Джеферсън“.

— Е, и?

— Всичко това е част от възстановяването. Ако погледнеш надясно…

На хоризонта на север тя видя масивни силуети, огромни, като подвижни хълмове. Талес накара прозореца да увеличи изображението. Оказа се, че са слонове, цели стада, заедно с малките.

— Разполагам с подробна информация за целия парк.

— Сигурна съм, че е така, Талес. Още нещо. Каква е онази постройка там? Дето прилича на скеле?

Оказа се, че е енергоматрица, наземна станция за орбитален микровълнов енергиен колектор, който препращаше енергията на повърхността.