Артър Кларк: Първородните

Буболечките от кратерните езера бяха далечни братовчеди на земните организми. Амонячните риби, изглежда, произхождаха от Титан. Студенолюбивата етанова слуз вероятно бе дошла от луните на Нептун или отнякъде отвъд тях. Слънчевата система гъмжеше от живот — живот, който се разнасяше навсякъде с помощта на скали и ледени късове, откъртени при сблъсъците. Въпреки това Титан беше необикновен, средище на животински форми от цялата Слънчева система и може би дори от далечния космос.

Но Космически монитор W7-6102-016 не бе доближил Титан, за да се занимава с научни изследвания. Докато преминаваше през най-близката точка от орбитата около тази кипяща от твари планета, неговите роднини — роботите на повърхността — дори не знаеха за съществуването му.

Сложното сърце на Космически монитор представляваше сонда за изследване и наблюдение на открития космос, построена съгласно представите на конструкторите от миналия век — с ъгловато тяло, от което се подаваха механични ръце, снабдени с датчици и радиотермичноизотопни акумулатори. Но сърцевината му бе скрита под твърда черупка от „метаматериал“ — гъста мрежа от нанотехнически пръстени и жици, които отразяваха слънчевите лъчи от повърхността на сондата по такъв начин, сякаш изобщо я нямаше. Космически монитор W7-6102-016 не беше сляп и непрекъснато следеше попадащите върху него лъчи. Но тъй като светлината нито се отразяваше от него, нито се поглъщаше, той оставаше невидим за околния свят. По същия начин не би могъл да бъде засечен на всяка друга дължина на вълната — от гама-лъчение до дълги радиовълни.

KM W7-6102-016 не беше изследовател. Спотаен, смълчан, невидим, той беше страж. И в момента му предстоеше среща от типа, за който всъщност беше създаден.

Докато се плъзгаше над облачните купове на Титан, гравитационното поле на луната го изстреля като трамплин на нова орбита, която щеше да го отдалечи от системата на Сатурн и да го издигне високо над равнината на пръстените. Всичко това в пълно радиомълчание, без нито едно изригване на ракетните двигатели.

KM W7-6102-016 се приближаваше към аномалията.

Отначало засече изблици от странни високоенергийни частици. След това го докосна мощно магнитно поле, свиреп електромагнитен възел насред космоса. КМ докладва на Земята, като изпрати тънък лазерен лъч силно компресирана информация.

Космически монитор не можеше да промени траекторията си, без да се разкрие, и затова продължаваше да се носи безпомощно. Щеше да се размине с аномалията на разстояние само половин километър.

Последното му наблюдение, донякъде дори последната му разумна мисъл, беше за внезапно изменение в силното магнитно поле на аномалията.

Прощалните сигнали на KM W7-6102-016 показваха, че той се отдалечава с огромна, невероятна скорост. Сигнали, които създателите на сондата не бяха в състояние да си обяснят, нито можеха да приемат за достоверни.

Подобно на всяка относително сложна машина, аномалията беше в известна степен разумна. Разрушението, което трябваше да предизвика в обозримото бъдеще, не я безпокоеше ни най-малко. Но тя изпита съвсем слабо съжаление, когато унищожи палавата машинка, която я бе проследила толкова далече със смехотворните си опити да остане незабелязана.

Лишена от компанията й, аномалията прекоси системата на Сатурн, като набираше ускорение и кинетична енергия от гигантската планета, и се насочи към далечното слънце и топлите светове, които се гушеха около него.

На Мир първият намек за приближаването на странното явление щеше да бъде взет за нещо съвсем обичайно, ако не беше неговата абсолютна противоречивост.

Абдикадир беше раздразнен, когато един от учениците го повика, докато гледаше през телескопа. От доста време за първи път имаха ясна, безоблачна нощ. Първото поколение бежанци от Земята непрестанно се оплакваше от облачната атмосфера на Мир, този „съшит“ свят, обитаващ един „съшит“ космос. Но тази нощ видимостта беше отлична и Марс се носеше високо в ясното небе и разпръскваше синкаво сияние.

Преди да се появи досадният ученик, обсерваторията на покрива на Храма на Мардук беше сцена на мълчалива активност. Главният инструмент на тази дейност беше рефлекторът, чието огромно огледало бе монтирано от монголски роби под ръководството на гръцки учен от Отическата школа. Огледалото подаваше великолепно, макар и леко трепкащо изображение на марсианската повърхност. Докато Абди я изучаваше, неговите свещенослужители напъваха мишци върху ръчките, които въртяха стойката на телескопа в посока, обратна на въртенето на планетата, така че Марс да остава неизменно в полезрението на наблюдателя. Абди рисуваше трескаво върху положения на коленете му бележник — техниката в империята на Александър все още не се бе усъвършенствала до степен да направи възможно фотографирането.