Артър Кларк - Първородните

На Марс той различаваше съвсем ясно полярните шапки, сините морета, охрените пустини, разчертани от кафяво-зелени и синкави ленти, и дори сиянието на чуждите градове, които се спотайваха в подножието на планината Олимп.

И тъкмо когато бе погълнат от това занимание, твърдо решен да не изгуби нито една скъпоценна минута от времето за наблюдение, се появи досадният ученик. Спиро беше четиринайсетгодишен, трето поколение миророден. Умно момче с богато въображение, но склонно към излишна нервност, което се проявяваше и сега, когато не беше в състояние да обясни какво толкова се е случило.

— Успокой се, момче. Поеми си дъх. Какво е станало?

— Криптата на Мардук… — Това беше сърцето на храма, на чийто покрив стояха. — Трябва да дойдете, учителю!

— Защо? Какво ще видя?

— Не да видите, учителю — да чуете!

Абди хвърли тъжен поглед на окуляра, в който все още сияеше синкавото кълбо на Марс. Но възбудата на момчето му действаше заразително. Нещо се беше случило.

Той се спусна с навъсена благосклонност от седалката и повика една от ученичките си:

— Ей, Ксения! Поеми наблюдението. Не искам да бъде пропусната и секунда от тази гледка.

Момичето дотича незабавно.

Спиро вече беше при стълбите.

— Дано да си заслужава — промърмори Абди, докато подтичваше след него.

Трябваше да се спуснат и после да се изкатерят обратно във вътрешността на храма, тъй като криптата на великия бог Мардук бе съвсем близо до върха на сградата. Минаха покрай смайващи с разнообразието си стаи, осветени от димящи в нишите кандила. Дълго след като храмът бе изоставен от своите жреци, тук все още се усещаше острият аромат на тамян.

Абди влезе в криптата на Мардук и се озърна.

Някога в това помещение била положена масивната златна статуя на божеството. По време на Хроносрива, събитието, довело до създаването на този свят, статуята била унищожена, а стените изпепелени до тухлената основа от неистовата горещина. Само постаментът на статуята бе оцелял, размекнат и заоблен, с едва доловимите отпечатъци от две могъщи стъпала. Криптата беше руина, сякаш бе опустошена от експлозия. Но пък изглеждаше така, откакто Абди се помнеше.

Абди се обърна към Спиро.

— Е? Какъв е проблемът?

— Не чувате ли? — попита задъхано момчето и замря, опряло пръст на устните си.

И тогава Абди също го чу — тихо чуруликане, почти като жужене на щурче, но твърде равномерно, еднообразно. Той погледна момчето, което се озърташе с изцъклен поглед, завладяно от ужас.

Абди пристъпи към центъра на криптата. От това място бързо успя да определи, че звукът идва откъм резбованото светилище, прикрепено на стената. Когато го приближи, жуженето се усили.

Само за да не се изложи пред момчето, Абди се постара да овладее треперенето на ръката си, когато посегна към тясната ниша в средата на светилището и бавно отвори вратичката.

Той знаеше какво има в нишата. Един малък предмет с формата на камък, донесен на Мир от Земята. Принадлежал някога на приятелка на бащата на Абди Бисиса Дът, предметът бе обект на почитание години наред и най-сетне, когато силата му бе отслабнала, бе прибран в светилището.

Предметът беше телефон.

И сега звънеше.

Когато най-сетне я изведоха от хибернаторното, Бисиса беше доволна: там вонеше нетърпимо на водороден сулфид, използван, за да се преустанови поглъщането на кислород от тъканите. Миризма, наподобяваща силно тази на развалени яйца.

Три дни бяха необходими на лекарите в болницата, за да върнат кръвта във вените й, да накарат органите й да започнат да приемат кислород и да й проведат начална физиотерапевтична подготовка, за да може да се движи поне с проходилка. Бисиса се чувстваше невъобразимо стара, безкрайно по-стара от своите биологични четирийсет и осем години, а също и погрозняла, типичен образ на мъченица. Непрестанно я смъдяха очите. Все така недовиждаше, отначало дори я спохождаха леки халюцинации. Освен това имаше неприятното усещане, че мирише на собствената си урина.

Нищо чудно, след като в продължение на деветнайсет години не бе имала пулс, нито кръв, електрическа активност на мозъка, тъканите й не бяха консумирали кислород и бе прекарала цялото това време в хладилник, достатъчно студен, за да разкъса клетките й. Напълно обяснимо бе да се чувства толкова зле.

Докато я бяха държали във ваната, Хибернакул 786 се бе променил. Сега приличаше по-скоро на луксозен хотел със стъклените си стени, белите подове, синтетичните дивани и многото възрастни хора — поне изглеждаха възрастни, — които се движеха енергично насам-натам облечени само в нощници.