Артър Кларк: Първородните

Дъщеря й и внучка й бяха далече от нея и това не й даваше покой. Но вероятно немалко баби на Земята се чувстваха по същия начин.

Тих мелодичен сигнал я предупреди, че самолетът се готви за кацане. Тя съхрани съобщението на Една и прати кратък отговор.

Самолетът се наклони и Бела погледна към града долу.

Вече различаваше съвсем ясно гигантския отпечатък на Купола — почти идеален кръг с диаметър девет километра и център Трафалгар Скуеър. Във вътрешността на Купола по-голямата част от сградите се бяха спасили от опустошителното въздействие на Слънчевата буря и в бледия пясъчник и мрамора се долавяше нещо от старата самоуверена атмосфера на Лондон. Но Уестминстър сега бе остров, сградата на Парламента — изоставена и превърната в паметник. След Слънчевата буря градът се бе отказал от опитите си да контролира реката и бе отстъпил назад до новите брегове, които далеч повече наподобяваха необузданото естествено корито, картографирано за първи път по време на Римската империя. Лондончани се бяха адаптирали и сега в покрайнините на южния бряг се предлагаха разходки из подводните руини с леководолазен костюм.

Голяма част от крайните квартали на Лондон бяха изпепелени до основи в деня на Слънчевата буря. Сега на тяхно място имаше килим от нови сгради… всъщност не килим — приличаха на противотанкови заграждения.

Самолетът се наклони още малко и тя видя самия Купол. Облицовката отдавна бе демонтирана, но част от носещите колони и стълбовете продължаваха да стърчат, изгубили блясъка си и захабени от времето, и хвърляха километрични сенки върху онази част от града, която бяха опазили. Всичко това мярнато за не повече от секунда. Трагедия, отдавна превърнала се в ежедневие. Двайсет и седем години след бурята светът все още носеше белезите от нея, където и да отидеш.

Градът се стрелна под нея и самолетът се снижи над анонимните сгушени крайни кварталчета преди летище „Хийтроу“.

Мира и Бисиса седяха до изпъкналия прозорец и посръбваха леден чай. Беше ранна утрин и косата светлина очертаваше бръчките върху лицето на Мира.

— Какво си се втренчила в мен… — промърмори тя.

— Прощавай, миличка. Но можеш ли да ме виниш? За мен ти си остаряла с деветнайсет години само за седмица.

— Е, поне съм по-млада от теб. — Мира говореше малко троснато и това бе съвсем оправдано.

Беше облякла широка удобна блуза и панталони от някакъв интелигентен материал, който, изглежда, охлаждаше тялото. Косата й бе сресана назад — стил, който се струваше малко демоде на Бисиса, но пък отиваше на изпъкналите скули и финото чело на дъщеря й. Не носеше халка. Движенията й бяха леки, добре премерени и тя рядко поглеждаше майка си.

Не изглеждаше щастлива. По-скоро неспокойна и разтревожена.

Бисиса не знаеше какво я измъчва.

— Трябваше аз да съм тук на посещение при теб — подхвърли тя.

— Да, но не си.

— Виж, дори не зная дали…

— Знаеш, че се омъжих за Юджийн, но се разделихме малко след като те приспаха. — Юджийн Менгълс, вундеркинд и почти аутист, който след успешните научни открития по време на Слънчевата буря се бе превърнал в герой и спасител на света. — Всички се женеха млади в онези дни — продължи Мира. Годините след Слънчевата буря бяха време на бърз растеж на населението. — Разделихме се след пет години.

— Съжалявам. Не се ли появи някой друг?

— Нищо сериозно.

— И къде работиш сега?

— Преди десет години се върнах в Лондон. Настаних се в нашия стар апартамент в Челси.

— Под скелето на Купола.

— Каквото е останало от него. Руините се оказаха чудесна инвестиция. Снобите са луди да живеят там. Предполагам, че сега сме богати, мамо. Когато закъсам за пари, продавам част от имуществото — цените се покачват главоломно.

— Значи отново си в града. С какво се занимаваш?

— Работя в социалната служба. Специализирах ПТС.

— Посттравматичен стрес значи.

— Работя най-вече с хора от твоето поколение, мамо. Мисля, че ще отнесат този стрес с тях в гроба.

— Но поне спасиха света — отвърна тихо Бисиса.

— Така е.

— Никога не съм си те представяла като социален работник. Винаги си искала да станеш астронавт!

Мира се нацупи, сякаш й бяха напомнили за някоя срамна постъпка.

— Надживях това , когато разбрах какво става в действителност.

И несъзнателно докосна татуировката на бузата си. Всъщност не беше татуировка, а идентификация, задължителен регистрационен знак, въведен няколко години след като Бисиса се бе подложила на хибернация. В никакъв случай не беше симптом на едно свободно и проспериращо общество.