Артър Кларк: Първородните

— Всъщност са те изгонили, така ли?

— Да. За мен беше забавно, мамо. Трябваше да отида на Луната! Но не можех да преглътна лъжите им. Има много хора на планетата и извън нея, които разсъждават като мен.

— Извън нея?

— Мамо, след Слънчевата буря съществува цяло едно поколение, родено на други светове. Наричат се космически. — Тя погледна майка си, сетне отмести очи. — Тъкмо един от тях се свърза с мен. И ме помоли да дойда да те взема.

— Защо?

— Нещо се задава.

Простички думи, от които по гърба на Бисиса пробягаха тръпки.

Движеща се светлина привлече вниманието й. Тя вдигна очи и зърна ярък спътник да пресича небето.

— Мира — какво е това? Изглежда ми старовремско сред всички тези космически огледала.

— Това е „Аполо 9“, мамо. Всъщност реконструкция. Изстреляна е на днешния ден преди сто години. Правителството реши да повтори класическите полети. В памет на епохата преди Слънчевата буря.

Паметници и реконструкции. Човечество, вкопчено в собственото си минало. Изглежда, наистина целият свят все още беше в шок.

— Хубаво де. Какво искате от мен?

— Ако се чувстваш добре, да си събираш багажа. Тръгваме.

— Къде?

Мира се засмя, но малко пресилено.

— Просто напускаме Земята…

Колоната коли спря пред една къща в покрайнините на Чизик.

Бела слезе, придружена от двамата си телохранители, мъж и жена със защитни брони, мълчаливи и анонимни като всички свои колеги. Жената носеше черно кожено куфарче.

Колата се затвори безшумно.

Бела стоеше пред къщата на семейство Дъфлот и се опитваше да събере кураж. Масивна постройка от бял камък със заоблени ръбове, сякаш потънала под собствената си тежест в меката лондонска глина. Покривът й бе истинска градина от ветротурбини, слънчеви колектори и антени, прозорците бяха малки и дълбоки. С подземните си помещения и независимия енергоизточник къщата бе по-скоро бункер. Типична архитектура от смутните времена в средата на двайсет и първи век.

Стъпалата се спускаха надолу към входната врата. Стройна жена със строг черен костюм я очакваше.

— Госпожа Дъфлот?

— Доктор Фингал. Благодаря ви, че дойдохте. Наричайте ме Филипа… — Тя протегна ръка. Пръстите й бяха фини и дълги.

Бела влезе в гостната, следвана от охраната си.

Филипа Дъфлот изглеждаше на около шейсет, малко по-възрастна от Бела. Сребристата й коса бе подстригана късо. Тясното й лице, със стиснати устни, не беше лишено от привлекателност. Очевидно умееше да се владее, но бе изгубила любимия си син и белезите от трагедията личаха в бръчките около очите й, както и в напрегнатото положение на главата.

В гостната се бяха събрали няколко поколения роднини на Филипа. Всички се изправиха, когато Бела влезе, и се подредиха пред холоизображение на красиво шотландско езеро. Бела се постара да запомни всички имена. Двамата синове на Филипа, Пол и Джулиън, бяха солидни трийсетгодишни мъже, изглеждаха притеснени. До тях стояха жените им. Слабичката красива млада икона се казваше Каси — двайсет и шест годишна вдовица на изчезналия син Джеймс, с неговите две деца, момче и момиче на шест и на пет, Тоби и Кандида. Всички бяха облечени за погребение, в черно и бяло, дори децата. И всички носеха еднакви татуировки на бузите. Тази на малкото момиченце бе красиво розово цвете.

Изправена пред тази група и под втренчените погледи на децата, Бела изведнъж осъзна, че няма представа какво трябва да каже.

Филипа й се притече на помощ.

— Ужасно се радваме, че дойдохте. — Говореше с типичен британски аристократичен акцент, богат на нюанси и властен. Обърна се към внуците си: — Доктор Фингал е ръководител на Космическия съвет. Тя е много важна личност. Дошла е от Америка, за да ни види.

— Ами, така е. И за да ви поднеса това. — Бела кимна на телохранителите и жената й подаде коженото куфарче. Бела внимателно го отвори и го постави на ниската масичка. В легло от черен плюш бе положен диск от фина блещукаща тъкан.

Децата се втренчиха в него с ококорени очички. Момчето попита:

— Това ли е медалът?

— За татко ли е? — добави Кандида.

— Да. За баща ви е. — Тя посочи медала, без да го докосва; приличаше на паяжина с вградени електронни елементи. — Знаете ли от какво е направен?

— От материята, използвана за космическия щит — отвърна като добър ученик Тоби.

— Точно така. Нарича се „Медалът Туук“. Няма по-висша награда, която бихте могли да получите, ако живеете и работите в космоса. Познавах Бъд Туук. Работила съм с него, на щита. Зная колко високо ценеше баща ви. И това не е само медал. Искате ли да видите какво може да прави?