Артър Кларк: Внимание, живот!

— Изглежда, тук пътят свършва — каза Джери Гарфийлд, изключвайки моторите.

Помпите въздъхнаха тихо и замлъкнаха, разузнавателният всъдеход „Скитаща таратайка“, лишен от въздушната възглавница, легна върху острите камъни на Хесперийското плато.

По-нататък нямаше път. Нито помпите, нито веригите не биха могли да помогнат на „Р-5“ (както официално се наричаше „Таратайката“) да преодолее извисилия се отпреде му стръмен скат. До южния полюс на Венера оставаха само тридесет мили, но все едно, че той се намираше на друга планета. Щат не щат, трябва да се връщат, отново да изминават всичките тия четиристотин мили всред чудовищната местност.

Денят беше чудно ясен, видимост почти на хиляда ярда. Никакъв радар не им бе нужен, за да следят появяващите се по пътя на всъдехода скали; сега те се виждаха с просто око. През пелената от облаци, която не се бе разкъсвала вече много милиони години, се процеждаше зелена светлина, също като в подводно царство; в далечината всичко се губеше в мъгла. Понякога ми се струваше, че всъдеходът се плъзга по морско дъно и на Джери от време на време му се привиждаха горе над главата огромни плаващи риби.

— Да се свържем ли с кораба и да предадем, че се връщаме? — запита той.

— Почакайте — каза доктор Хътчинс. — Да помислим.

Джери погледна третия член на екипажа с надежда, че той ще го подкрепи. Напразно. Коулмън е също такъв маниак като Хътчинс. Колкото и яростно да спореха, двамата си оставаха учени, тоест — от гледна точка на разсъдливия инженер-щурман — хора, които не винаги са способни да отговарят за постъпките си. И обратното, ако Коулмън и Хътчинс си наумят да продължат пътуването, на него не му остава нищо друго, освен да изпълнява заповедта, разбира се, след като запише в дневника, че не е съгласен.

Хътчинс се поразходи из тясната кабина, като изучаваше картите и уредите. После насочи прожектора на всъдехода към скалистата преграда и започна внимателно да я разглежда през бинокъла.

„Кой го знае дали няма да поиска да щурмувам тези скали — помисли си Джери. — Все пак «Р-5» е само всъдеход, а не козел…“

Изведнъж Хътчинс видя нещо. За миг той затаи дъх, после шумно въздъхна и се обърна към Коулмън.

— Погледнете! — Гласът му трепереше от вълнение. — Малко по-вляво от черното петно! Какво е това според вас?

Той предаде на Коулмън бинокъла; сега другият замря, взирайки се.

— Дявол да го вземе — промълви той най-сетне. — Вие бяхте прав. На Венера има реки. Това е следа от пресъхнал водопад.

— Дължите ми един обед, когато се върнем в Кембридж, с шампанско!

— Няма да забравя, не се бойте. Та за такова откритие не само обед!… И все пак всеки ще нарече теориите ви налудничави.

— Стоп, стоп — намеси се Джери. — Какви ги приказвате? Всеки знае, че на Венера няма и не може да има никакви реки — водопади. В тоя страшен пек парите никога не се сгъстяват.

— Поглеждали ли сте скоро термометъра? — лукаво запита Хътчинс.

— Че кое по-напред, едва смогвам да управлявам всъдехода!

— Тогава позволете да ви съобщя една новина: сега е около двеста и тридесет градуса, а температурата продължава да пада. По Фаренхайт точката на кипенето е двеста и дванадесет градуса. Не забравяйте, че сме почти на полюса, на височина шестдесет хиляди фута над равнината и че сега е зима. Ако се захлади с още няколко градуса, ще рукне дъжд. Врял, но все пак дъжд, вода, а не пари. А това, колкото и да упорствува Джордж, съвсем променя представата ни за Венера.

— Защо? — запита Джери, макар и вече сам да се досещаше.

— Където има вода, може да има и живот. Много прибързано нарекохме Венера безплодна, само защото средната температура на повърхността й надвишава петстотин градуса. А тук е вече доста по-студено — ето защо все нещо ме тегли към полюса. Тук, в планините, трябва да има езера и аз искам да ги видя!

— Но с вряла вода! — възрази Коулмън. — В нея нищо не може да живее.

— На земята има водорасли, които живеят. И нима изследванията на планетите не ни научиха, че навсякъде, където има условия и може да се появи живот, той се появява. А такава възможност, макар и единствена, е налице.

— Бих искал да проверим вашата теория. Но сам виждате: по тая скала не ще се изкачим.

— С всъдехода наистина не ще се изкачим. Но сами да се изкатерим по стената е напълно възможно, дори в термокостюмите. Трябва да изминем само няколко мили по посока към полюса. Главното е да се справим със стената, после местността е равна, вижда се по радарните карти. Мисля, че са ни нужни… най-много дванадесет часа. Като че ли не сме ходили повече, и то при какви по-сложни условия.