Артър Кларк: Внимание, живот!

— Вярно — отвърна Хътчинс, като прибра уредите си и продължи нагоре по дола. — Наистина за това са нужни няколко милиона години. Възможно е да сме прелетели твърде рано. Жалко, ако е така.

— Всичко това е чудесно — каза Джери, — но ако неочаквано срещнем нещо такова, на което не се понравим? Ние не носим оръжие.

Хътчинс неодобрително изсумтя.

— Не ни е и нужно! Я погледнете било мен или себе си! Всеки звяр, щом ни зърне, ще си плюе на петите.

Прав е Хътчинс. Покриващите ги от краката до главата метализирани костюми-рефлектори напомняха блестящи еластични доспехи. От шлемовете и раниците им стърчаха антени — ни едно насекомо не можеше да се похвали с такива мустачки. А широките лещи, през които космонавтите гледаха света, приличаха на чудовищни изцъклени очи. Земните животни едва ли биха пожелали да имат нещо общо с такива твари, но тукашните, кой ги знае, може да имат други вкусове.

Така си мислеше Джери, когато неочаквано излязоха при езеро. От пръв поглед то пораждаше мисли не за живот, какъвто те търсеха, а за смърт. Черно огледало се простираше в гънките между хълмовете и отсрещният му бряг се губеше във вечна мъгла, а над повърхността му се извиваха и танцуваха призрачни вихри от пара. „Липсва само Харон, готов да ни откара на отвъдната страна — каза си Джери. — Или Туонелският лебед, плаващ величествено назад-напред, пазейки вратата на преизподнята…“

И каквото да приказваме, това е чудо: за пръв път човек бе открил на Венера вода в свободно състояние. Хътчинс вече бе коленичил, сякаш възнамеряваше да се моли. Впрочем той чисто и просто събираше капки от скъпоценната влага, за да ги разгледа през джобния си микроскоп.

— Има ли нещо? — нетърпеливо запита Джери.

Хътчинс поклати глава.

— Дори и да има, твърде дребно е за този уред. Когато се върнем на кораба, там всичко ще разгледам по-добре.

Той запечата епруветката и я сложи в контейнера с такава любов, както геолог — самородно злато. Може (и най-вероятно) това да е обикновена вода. Но възможно е също така това да е цял свят, населен с неизвестни създания, стъпили току-що на дългия, дълъг милиарди години път към разумния живот.

Хътчинс извървя десетина ярда покрай езерото и спря така неочаквано, че Гарфийлд за малко не се блъсна в него.

— Какво има? — попита Джери. — Видяхте ли нещо?

— Ей онова черно петно, което прилича на камък… Забелязах го още щом излязохме при езерото.

— Ей какво? Според мен нищо особено.

— Струва ми се, че то расте.

По-късно Джери през целия си живот си спомняше този миг. Думите на Хътчинс никак не го учудиха, готов беше да повярва в каквото и да е, дори и че камъните растат. Чувството за уединеност и тайнственост, мрачното черно езеро, непрестанният тътнеж на далечните бури, зелената светлина на полярното сияние — всичко това бе повлияло на съзнанието му, подготвило го бе да възприеме дори най-невероятното. Но засега той още не изпитваше страх.

Джери погледна камъка. До него имаше приблизително около шестстотин фута… В дрезгавата изумрудена светлина мъчно можеше да се определи точно разстоянието и размерите. Камък… А може би нещо друго? Почти черна плоча лежи хоризонтално до самия гребен на ниския склон. До нея друго, също такова петно, само доста по-малко. Джери се опита да определи на око и да запомни разстоянието между тях, за да провери мени ли се, или не.

И дори когато забеляза, че разстоянието между петната намалява, това никак не го разтревожи, само изостри любопитството му. Едва по-късно, когато то съвсем изчезна и Джери разбра, че очите му са го подвели, стана му страшно, много страшно.

Не, това не е нито движещ се, нито растящ камък! Това е черна вълна, подвижен килим, който бавно, но неотвратимо пълзи през гребена право към тях.

Ужас — вледеняващ, парализиращ ужас го завладя за няколко секунди. Страхът му постепенно изчезна, щом Гарфийлд разбра кое го е предизвикало. Пълзящата вълна твърде живо му бе напомнила прочетения преди много години разказ за пълчищата мравки в Амазония, как унищожават всичко по пътя си…

Но каквото и да представляваше тази вълна, тя пълзеше прекалено бавно, за да бъде опасна — дано само не отреже пътя им към всъдехода. Хътчинс я разглеждаше през бинокъла, без да откъсва очи от нея. „Биологът не се страхува — помисли си Джери. — Ако хукна да бягам, ще стана за смях.“

— Кажете де най-сетне какво е това? — не издържа той: до пълзящия килим оставаха само стотина ярда, а Хътчинс не бе промълвил още нито дума, нито един мускул на лицето му не бе трепнал.