Артър Кларк: Внимание, живот!

Хътчинс се отърси от вцепенението и се оживи.

— Извинете — каза той. — Съвсем ви забравих. Това е растение, какво друго може да бъде. Поне на мен така ми се струва.

— Но то се движи!

— Че какво от това? Земните растения също се движат, не сте ли виждали забавени снимки на бръшлян?

— Но бръшлянът стои на едно място и на никъде не пълзи!

— А какво ще кажете за растителния планктон в океаните? Той плава, мести се, когато е нужно.

Джери се предаде; впрочем пълзящото към тях чудо и без това го бе лишило от дар слово.

Мислено той продължаваше да го нарича килим. Мъхнат килим с ивица по края, като дебелината му през цялото време се менеше: тук не по-дебел от ципа, там — около фут, а може би и повече. Отблизо структурата му се виждаше по-добре и на Джери му се стори, че прилича на черно кадифе. Интересно какъв ли е на пипане? Но Гарфийлд веднага съобрази, че „килимът“ в най-добрия случай ще изгори пръстите му. Както често се случва след шок, обзела го бе нервна веселост и той си помисли: „Ако венерианците съществуват, с тях няма да можем да се ръкуваме. Те ще ни попарят, а ние ще ги замразим.“

Създанието като че ли още не ги бе забелязало, чисто и просто си пълзеше напред като неодушевена вълна. Ако не се катереше през дребните препятствия, съвсем спокойно можеше да се сравни с воден поток.

Изведнъж, когато ги разделяха само десет фута, кадифяната вълна промени движението си. Дясното и лявото й крило продължиха да пълзят напред, но средата бавно спря.

— Обкръжава ни — разтревожи се Джери. — По-добре е да се оттеглим, докато не сме сигурни, че е безопасно.

За негово облекчение Хътчинс веднага направи крачка назад. След малко странното същество отново запълзя и извивката в предната му част се изглади.

Тогава Хътчинс направи крачка напред — съществото бавно отстъпи. Биологът повтори няколко пъти маневрата си и живият поток неизменно ту настъпваше, ту отстъпваше в такт с движенията му. „Никога не съм мислил — каза си Джери, — че ще ми се случи да видя как човек танцува с растение…“

— Термофобия — произнесе Хътчинс. — Чисто автоматична реакция. Не му харесва нашата топлина.

— Нашата топлина? — изненада се Джери. — Та в сравнение с него ние сме живи ледени висулки!

— Вярно. А костюмите ни? То възприема тях, не нас.

Да, сглупих, въздъхна мислено Джери. Вътре в термокостюма климатът е добър, но охладителната апаратура на гърба ми отделя в околния въздух гореща струя. Не е чудно, че растението се отдръпва.

— Да проверим как ще реагира на светлина — продължи Хътчинс.

Той включи фенера на гърдите си и ослепителната бяла светлина изтласка изумруденото сияние. Преди да се появят хората, на Венера даже и денем не е имало бяла светлина. Тук, също като в дълбочините на земните морета, цареше зелен здрач, който бавно се сгъстяваше в непрогледен мрак.

Промяната беше така смайваща, че двамата неволно извикаха. Дълбоката мека чернота на дебелия кадифен килим в миг изчезна. Вместо нея там, където падаше светлината на фенера, се простираше великолепен яркочервен саван, по края със златисти отблясъци. Нито един персийски шах не е получавал от тъкачите си такъв дивно красив гоблен, а космонавтите бяха видели само едно случайно творение на биологичните сили. Впрочем, преди да включат фенерите си, тази изумителна красота въобще не съществуваше. И тя отново щеше да изчезне, щом се прекрати вълшебното действие на чуждоземната светлина.

— Тихов е бил прав — промърмори Хътчинс. — Жалко, че сам не е можел да се убеди.

— Прав в какво? — запита Джери, макар да му се струваше, че е светотатство да се говори високо пред такава красота.

— Преди петдесет години в Съветския съюз той дошъл до извода, че растенията, които живеят в много студен климат, трябва да бъдат сини или виолетови, а в много горещ — червени или оранжеви. Предсказал е, че растенията на Марс трябва да бъдат виолетови, а на Венера — ако има такива — червени. И в двата случая той се оказа прав. Но докога ще стоим така, хайде на работа!

— Уверен ли сте, че то е безопасно? — запита Джери за всеки случай.

— Напълно. То не може да се допре до костюмите ни, дори и да поиска. Вижте го, вече ни заобиколи.

Наистина! Сега те го видяха цялото — ако се приеме, че е едно растение, а не колония. Неправилният кръг с диаметър около сто ярда запълзя встрани, както пълзи по земята сянката на подгонен от вятъра облак. А там, където бе минало, скалата бе нашарена с безброй съвсем мънички дупчици, сякаш проядена от киселина.