Артър Кларк: Внимание, живот!

Това е вярно. Костюмите, които защищават успешно човека в равнините на Венера, са толкова по-подходящи за тук, където температурата е само със стотина градуса по-висока, отколкото през лятото на Земята в Долината на смъртта.

— Добре — каза Коулмън. — Знаете правилата. Един не бива да излиза и някой трябва да остане във всъдехода, за да поддържа връзка с кораба. Този път как ще решим въпроса: на шах или с карти?

— На шах ще е много дълго — отвърна Хътчинс, — особено ако играете вие двамата.

От чекмеджето на щурманската масичка той измъкна поизвехтяла колода карти.

— Вадете, Джери.

— Десятка пика. Хайде ти измъкни по-висока, Джордж.

— Ще се постарая… По дяволите! Петица трефа. Е, няма как — предайте привет от мен на венерианците.

Въпреки уверенията на Хътчинс изкачването на стената се оказа трудно. Не беше много стръмна, но кислородният апарат, термокостюмът и уредите тежаха повече от сто фунта. По-малката гравитация — с тринадесет процента по-малка от земната, им помагаше, но все пак не много. Катереха се по сипеите, почиваха си на издатините и отново се катереха в подводния здрач. Зеленото сияние, което осветяваше всичко наоколо, беше по-ярко от пълната Луна на Земята. „Венера няма нужда от Луна — помисли си Джери. — През облаците тя няма да се вижда и няма никакви океани, за да предизвиква приливи и отливи. При това неугасващото полярно сияние е много по-сигурен източник на светлина.“

Изкачиха повече от две хиляди фута, когато стената най-сетне премина в полегат склон. Целият бе набразден с пресъхнали вади, по които явно е текла вода. След като се полутаха малко, откриха дол, достатъчно широк и дълбок, за да бъде русло на река, и тръгнаха покрай него нагоре.

— Знаете ли какво си помислих — каза Джери, след като изминаха няколкостотин ярда. — А няма ли да ни връхлети буря? Не бих искал да ме залее порой от вряла вода.

— Ако има буря — отвърна с леко раздразнение Хътчинс, без да се спира, — отдалеч ще я чуем. Ще успеем да се изкачим по-нависоко.

Той е прав, разбира се, но на Джери от това не му стана по-леко. Откакто превалиха гребена и загубиха радиовръзката с всъдехода, тревогата в душата му растеше. Необичайно и неприятно е да останеш откъснат от другите хора. С Джери това се случваше за първи път. Дори на борда на „Утринната Звезда“, на стотици милиони мили от Земята, той можеше да изпрати телеграма на близките си и почти веднага да получи отговор. А тук няколкото ярда скали го бяха отрязали от цялото човечество; ако нещо се случи с него, никой няма да узнае, докато друга експедиция не открие телата им. Джордж ще изчака да мине уговореното време и ще се върне на кораба. „Не — каза си Джери, — не ме бива за пионер в Космоса. Само любовта ми към хитроумните машини ме въвлече в Космичните полети и нямах време дори да се замисля до какво може да доведе това. А сега е късно.“

Извървяха по криволичещото русло около три мили към полюса. Най-сетне Хътчинс спря, за да извършва наблюдения и да събира образци.

— Захлаждането продължава! — каза той. — Сега е вече сто деветдесет и девет градуса. Доста по-ниска температура от най-ниската, отбелязана сега на Венера. Да можехме да се свържем с Джордж и да му разкажем!

Джери провери всички вълни, опита да извика и кораба — капризните колебания на йоносферата понякога допускаха дори и такава далечна връзка, — но не можа да улови даже шума на носещата честота през пукота и тътена на венерините бури.

— А това е дори още по-важно! — В гласа на Хътчинс звучеше искрено вълнение. — Концентрацията на кислорода нараства: вече е петнадесет милионни. При всъдехода беше само пет, на равнината почти нула.

— Но това са само петнадесет милионни ! — възрази Джери. — Все едно, не може да се диша!

— Не бива така да се разсъждава — отвърна Хътчинс. — Никой не го и диша. Но нещо го образува. Откъде според вас се е взел кислородът на Земята? Той е продукт на живота, на дейността на растенията. Докато на Земята не са се появили растенията, нашата атмосфера е била също като тукашната, смес от въглероден двуокис с амоняк и метан. После се е появила растителността и постепенно е изменила атмосферата, така че животните вече са имали какво да дишат.

— Ясно — каза Джери. — И вие мислите, че тук сега е започнало точно това?

— Така изглежда. Нещо недалеч оттук отделя кислород. Най-простата догадка е, че тук има растителен живот.

— А където има растения — замислено произнесе Джери, — там очевидно рано или късно ще се появят и животни.