Артър Кларк - Люлка в орбита

Преди да започнем, бих искал да подчертая нещо, което, изглежда, мнозина забравят. Двадесет и първият век няма да настъпи утре, той ще започне след една година, на 1 януари 2001 година. Макар че календарите след полунощ ще отброят 2000-та година, старият век ще продължи още дванадесет месеца. Всеки сто години ние астронавтите трябва да обясняваме отново това, но все напразно. Щом в цифрата на вековете се появят две нули и почват пиршествата!

Искате да узнаете кое събитие ми е направило най-силно впечатление през половината век космични изследвания… Сигурно вие вече сте взели интервю от фон Браун, нали? Как е той? Много се радвам, не съм го виждал от симпозиума в Астроград по случай осемдесетгодишнината му, оттогава той не е напускал Луната.

Какво да ви кажа, бил съм свидетел на не малко велики събития в историята на космонавтиката, като се почне от пускането на първия спътник. Работех като изчислител в Капустиний Яр, бях на двадесет и пет години, личност недостатъчно важна, за да присъствува в контролния център, когато течаха последните секунди. Но чух старта. Само веднъж през живота си съм чул друг звук, поразил ме още по-силно. (Какъв е този звук? После ще ви кажа.) Щом стана известно, че спътникът влезе в орбита, един от учените, които ръководеха опита, извика своя ЗИЛ и потеглихме за Волгоград да отпразнуваме събитието. Стоте километра изминахме за същото време, за което спътникът направи първата си обиколка около Земята — не лоша скорост. (Някой пресметна, че изпитата на другия ден водка би стигнала да се пусне малкият спътник, конструиран от американците, но не съм уверен в това.)

Повечето учебници по история твърдят, че точно тогава, на 4 октомври 1957 година, е започнал Космичният век. Нямам намерение да споря с тях, но според мен най-интересното беше след това. Може ли нещо да се сравни по драматизъм с оня случай, когато военните кораби на САЩ препускаха с всички сили, за да спасят Дмитрий Калинин и в последния миг уловиха капсулата му нейде в южната част на Атлантическия океан? А радиорепортажът на Джери Уингейт, на чиито цветисти епитети не посмя да посегне нито един редактор, когато той избиколи Луната и пръв видя с очите си обратната й страна! А само след пет години — телевизионното предаване от кабината на „Херман Оберт“, когато корабът се прилуни в платото на Залива на Дъгите. Той и сега стои там като вечен паметник на хората, погребани до него…

Това бяха велики моменти от навлизането ни в космоса, но грешите, ако мислите, че ще ви разправям за тях. Най-много ме порази нещо съвсем друго. Дори не съм уверен дали ще съумея добре да ви го разкажа, а ако успея — как ще го възприемете? Всъщност то не е нещо ново, тогава вестниците само за това пишеха. Но повечето от тях изпуснаха най-същественото. За пресата то бе просто изгоден „човешки“ щрих и нищо повече.

То се случи двадесет и пет години след пускането на първия спътник, бях тогава на Луната. Наистина по онова време бях станал вече твърде важна персона, за да се занимавам с наука. Повече от десетина години бяха изминали от времето, когато съставях програми за електронната машина; сега задачата ми беше по-сложна — да „програмирам“ хора, нали отговарях за проекта АРЕС, подготвях първата експедиция за Марс.

Естествено решихме да стартираме от Луната, там привличането е доста по-слабо и за пускането е нужно петдесет пъти по-малко гориво, отколкото на Земята. Отначало смятахме да сглобяваме корабите на орбита на спътник — за излитането щеше да е необходимо още по-малко гориво, — но когато обмислихме добре всичко, тази идея отпадна. Не е толкова просто да се строят в космоса заводи и работилници; безтегловността по-скоро пречи, отколкото помага, когато всички предмети трябва абсолютно да ти се подчиняват. По него време, в края на седемдесетте години, първата Лунна база работеше с пълна пара. Химическите заводи и различните дребни предприятия произвеждаха всичко необходимо за селището. И ние решихме да използуваме тях, вместо с цената на огромни усилия и средства да построяваме в космоса нови.

„Алфа“, „Бета“ и „Гама“ — трите кораба на експедицията — бяха сглобени на дъното на Платон. Тук, заобиколена от планини, се простира може би най-гладката равнина в тази страна на Луната; тя е толкова обширна, че на наблюдателя, стоящ в центъра й, няма да му дойде и на ум, че се намира на дъното на кратер: планините са скрити далеч зад хоризонта. Херметичните куполи на базата бяха на десет километра от стартовата площадка и се свързваха с нея чрез въжена линия; те много се харесват на туристите, но според мен доста загрозяват лунния пейзаж.