Артър Кларк: Люлка в орбита

През първите дни животът ни на Луната съвсем не бе приятен, не можехме и да мечтаем за удобствата, които са сега нещо обикновено. Централният купол с парковете и езерата съществуваше тогава само на хартия, впрочем ние и без това едва ли бихме могли да им се наслаждаваме, проектът АРЕС ни поглъщаше всецяло. Човекът се готвеше да извърши първия си скок в големия космос; още по онова време гледахме на Луната само като предградие на Земята, като на камък в река, на който можеш да стъпиш и да скочиш където трябва. Думите на Циолковски най-добре изразяват мислите ни — те бяха написани на стената в кабинета ми, за да може всеки да ги прочете:

НАШАТА ПЛАНЕТА Е ЛЮЛКА НА РАЗУМА, НО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ЖИВЕЕ ВЕЧНО В ЛЮЛКА.

(Какво казахте? Не, не, никога не съм се срещал с Циолковски. През 1935 година, когато е умрял, аз съм бил само на четири години.)

След много години секретност беше ми извънредно приятно да работя заедно с хора от всички народи над проект, за чието осъществяване помагаше целият свят. От четиримата ми заместници единият бе американец, другият — индиец, третият — китаец, четвъртият — руснак. И макар че учените от различните страни всячески се стараеха да се съревновават, това бе полезно съперничество, то беше само от полза за нашето дело. На посетителите, които още помнеха старите недобри времена, не веднъж с гордост съм напомнял:

— На Луната няма тайни.

Но аз съм се заблуждавал: имало е тайна, и то под носа ми, в моето собствено управление. Може би щях и да заподозря нещо, ако безбройните детайли на проекта АРЕС не ме откъсваха от всичко друго. Сега, когато хвърлям поглед назад, виждам, че е имало достатъчно много намеци и признаци, но тогава нищо не забелязвах.

Наистина от вниманието ми не се изплъзна, че Джим Хътчинз, младият ми заместник-американец, става все по-разсеян, като че ли нещо го безпокои. Веднъж или дваж дори се наложи да го смъмря за малки пропуски; той се обиждаше и уверяваше, че това няма да се повтори. Хътчинз бе типичен колежанин, каквито Съединените щати доставят в големи количества, много добросъвестен, макар и не кой знае колко способен. Той беше вече от три години на Луната и едва ли не пръв доведе жена си от Земята, веднага щом отмениха ограниченията. И досега не ми е ясно, по какъв начин се бе забъркал в тая история, изглежда, съумял бе да натисне някакви тайни пружини, макар че никак не мога да си го представя като главно действуващо лице в международен заговор. Какъв ти международен — участвувала бе и Луната, десетки хора, чак до висшето началство в Управлението по астронавтика.

Още не мога да се начудя, как успяха да запазят всичко в тайна.

Изгревът на слънцето бе започнал още преди два дена по земно време, но въпреки че сенките се бяха видимо скъсили, до лунното пладне имаше още пет дена. Готвехме се да проведем първото статично изпробване на моторите на „Алфа“; силовата апаратура бе монтирана, корпусът на кораба сглобен. Стоящият в равнината „Алфа“ напомняше по-скоро на част от нефтопреработвателен комбинат, отколкото на космичен кораб, но на нас той ни изглеждаше прекрасен, като символ на бъдещите завоевания.

Моментът е отговорен: досега не бяхме правили такива мощни термоядрени мотори и въпреки всичките старания не бяхме съвсем сигурни. Ако нещо не сработи, осъществяването на проекта АРЕС може да се отложи за година…

Отчитането на времето бе започнало, когато при мен дотича Хътчинз — бледен и разтревожен.

— Трябва веднага да доложа нещо на Базата — изтърси той. — Много е важно!

— По-важно от изпробването? — язвително попитах аз, като едва сдържах гнева си.

Той се поколеба, като че искаше нещо да им обясни, после отвърна кратко:

— Да, може би…

— Добре — казах аз, той веднага изчезна.

Можех да му поискам обяснение, но човек трябва да има доверие в подчинените си. Върнах се при централния пулт на управлението ядосан, като си мърморех, че от тия налудничави хлапета ми е дошло до гуша и че ще трябва да поискам да го махнат от мен. И което е най-чудното: той не по-малко от другите се вълнуваше как ще мине изпитанието, а самият изведнъж се понесе по въжената линия към Базата. Тумбестият цилиндър на кабината вече беше изминал половината път до следващата опора, като се плъзгаше по едва забележимите въжета подобно на някаква невиждана птица.

След пет минути съвсем се разгневих. Цялата група уреди — самописци неочаквано отказаха да работят; трябваше да отложим изпитанието за след три часа. Ходех назад-напред в контролния център, като твърдях на всички и на всеки (нали не можеха да се отърват от мен), че при нас в Капустиний Яр такива неща не се случваха. Най-сетне след втората чашка кафе се поуспокоих; и тогава от високоговорителя прозвуча сигналът „слушайте всички“. Само един сигнал бе по-важен от този — воят на аварийните сирени. Откакто работех в Лунното селище, бях го чувал два пъти и надявам се никога повече да не го чуя.