Артър Кларк: Часовоят

Следващия път, когато при пълнолуние Луната е разположена високо в южната част на небето, огледайте внимателно десния й край и позволете на очите си да се плъзнат на север по кривата на диска. Някъде на два градуса от него ще забележите малък тъмен овал — всеки човек с нормално зрение с лекота може да го открие. Намира се на голямата равнина, една от най-красивите на Луната, известна като Mare Crisium — Море на кризите. Диаметърът й е от около триста мили и почти изцяло е обградена от пръстен от величествени планини. Не бе посещавана от хора, преди да се появим в нея в края на лятото на 1996 година.

Експедицията ни бе многочислена. Разполагахме с две тежки товарни ракети, които бяха пренесли нашите припаси и оборудване от основната лунна база в Морето на спокойствието, разположена на около петстотин мили. Ползвахме и три малки ракети, чието предназначение бе да осигуряват транспорта на кратки разстояния, непреодолими от наземни транспортни средства. За щастие по-голямата част от Морето на кризите е плоска. В него отсъстват често срещаните другаде опасни огромни пукнатини, както и големи кратери и планини. Решихме, че мощните ни гъсенични всъдеходи ще ни откарат без усилия където и да е.

Тогава бях геолог — или селенолог, ако държите на точността — и отговарях за групата, изследваща южната част на морето. За седмица бяхме изминали стотина мили покрай подножието на планините, образували преди няколко милиарда години брега на древното море. Когато на Земята животът бе възниквал, тук бе умирал. Водите постепенно отстъпвали по склоновете на красивите хълмове, докато накрая изчезнали в празното сърце на Луната. Равнината, която пресичахме, някога е била покрита от половин миля вода. Днес единствена следа от нея е скрежът, който понякога може да се открие в пещерите, недокоснати от слънчевата светлина.

Бяхме започнали пътешествието си в началото на бавното лунно зазоряване и до залеза оставаше почти седмица земно време. Пет-шест пъти на ден излизахме от всъдехода по скафандри, за да търсим интересни минерали и да поставим пътни знаци за бъдещите пътешественици. Възприемахме пътешествието като нещо делнично. В изследването на Луната няма нищо опасно или дори вълнуващо. В херметизираните си всъдеходи можеше да живеем спокойно цял месец, а ако се сблъскахме с някакви големи неприятности, винаги можехме да извикаме помощ по радиото и да изчакаме да бъдем избавени от някой космически кораб.

Току-що казах, че в изследването на Луната няма нищо вълнуващо, обаче това, разбира се, не е вярно. Гледката на невероятните планини, така различни от полегатите и огладени земни хълмове, никога не омръзва. Когато започнахме да заобикаляме носовете и полуостровите на изчезналото море, все още не знаехме на какво ново великолепие ще се натъкнем. Цялата южна част на Морето на кризите представлява широка делта, където някога десетина реки са достигали океана. Навярно са били захранвани от силните дъждове, стичали се по планинските склонове в краткотрайния вулканичен период от младостта на Луната. Възприемахме всяка от тези древни долини като предизвикателство, като покана да се изкачим по непознатите висоти. Предстояха ни обаче още сто мили път, така че можехме да си позволим само копнежа по височините, които щяха да бъдат покорени от други.

На борда на всъдехода ползвахме земно време и точно в 22.00 часа щяхме да изпратим последното радиопослание до базата и да приключим работния ден. Навън лунните скали щяха да продължат да бъдат обгаряни от слънчевите лъчи, но за нас това време щеше да бъде нощ докато се събудим осем часа по-късно. След това някой от нас щеше да приготви закуската, а после бръмченето на електрическите самобръсначки щеше да се смеси с късовълновите предавания от Земята. Когато каютата се изпълни с миризмата на пържена наденица, понякога ти е трудно да повярваш, че не се намираш в собствения си свят. Всичко в такива моменти ти изглежда уютно и нормално, ако се изключи чувството за лекота и бавната скорост, с която падат предметите.

Този път бе мой ред да приготвя закуската в ъгъла на главната кабина, която използвахме за столова. След всички тези години си спомням много добре този момент, тъй като радиото току-що бе излъчило любимата ми уелска мелодия „Дейвид от Уайт Рок“. Нашият водач вече се намираше навън и оглеждаше гъсениците. Помощникът ми Луис Гарнет бе на контролното табло и записваше нещо в дневника.