Артър Кларк: Часовоят

Както бях застанал до тигана и очаквах, подобно на всяка земна домакиня, надениците да се сдобият с кафява корица, започнах автоматично да оглеждам планинските зъбери, покриващи целия южен хоризонт. Краищата им изчезваха от погледа отвъд него в източна и в западна посока. Създаваше се впечатлението, че се намират на една-две мили от всъдехода, обаче знаех, че най-близката планина бе на двадесет мили от нас. На Луната, естествено, разстоянието не пречи да се забележат детайлите. Там отсъства почти невидимата мараня, която омекотява и понякога даже изменя контурите на всички отдалечени неща на Земята.

Планините бяха високи десет хиляди стъпки и се извисяваха почти вертикално над равнината, сякаш преди векове някое подземно изригване ги бе изстреляло през разтопената лунна кора в посока към небето. Подножието дори и на най-близката от тях бе невидимо, тъй като се намираше отвъд хоризонта. Луната е много малък свят и той бе само на две мили разстояние.

Вперих поглед в планинските върхове, непокорени от човека. Още преди появяването на живот на Земята те са станали свидетели на това как океаните се оттеглят мрачно в своите гробници, отнасяйки със себе си всякакви надежди и обещания за обитаем свят. Слънчевата светлина, обливаща тези зъбери, дразнеше зрението. Непосредствено над тях обаче бяха застинали немигащи звезди, украсяващи небе, по-черно от земното небе в зимна нощ.

Тъкмо отклоних поглед, когато с периферното си зрение забелязах металически блясък, появил се на хребета на голям нос, който се бе прострял на тридесет мили навътре в морето откъм запад. Бе лишена от размери светеща точка, подобна на звезда, изчегъртана от небето от някой от острите зъбери. Реших, че слънчевите лъчи достигат до очите ми, като се отразяват в някаква плоска повърхност. Такива неща се случват. Когато Луната е във втората си четвърт, земните наблюдатели понякога могат да видят как големите планински вериги на океана Процеларум излъчват синьобяло сияние. Всъщност тогава слънчевите лъчи се отразяват от склона им и прескачат от един свят в друг. Изпитах желание да узная що за скала може да блести така ярко тук, отидох в наблюдателната кула и завъртях нашия четириинчов телескоп в западна посока.

Това, което видях, събуди моето любопитство. Телескопът бе доближил върховете на половин миля разстояние, но обектът, отразил слънчевите лъчи, бе все още твърде малък, за да бъде разгледан добре. Останах с чувството обаче, че притежава някаква необяснима симетрия, и освен това върхът, върху който се намираше, сякаш бе подравнен. Дълго време наблюдавах сияещата загадка, като напрягах зрението си, докато миризмата на изгоряло, разнесла се откъм столовата, ми даде да разбера, че надениците ни напразно бяха пропътували четвърт милион мили.

Цялата сутрин, докато продължавахме пътешествието си в Морето на кризите и наблюдавахме как западните планини се издигат все по-високо в небесата, премина в спорове. Те продължиха да се водят по радиото и в моментите, когато излизахме навън в космически скафандри. Спътниците ми твърдяха, че, естествено, на Луната никога не е съществувал разумен живот. Единствените живи създания на повърхността на нашия спътник бяха няколко примитивни растения и недотам дегенериралите им прадеди. Това го знаех не по-зле от всеки друг, обаче има моменти, когато един учен не трябва да се бои да стане за посмешище.

— Вижте какво — казах им най-сетне, — аз така или иначе ще се изкача там горе. Ако не за друго, то за да постигна душевен мир. Тази планина няма и дванадесет хиляди стъпки, което се равнява на две хиляди стъпки при земната гравитация, така че за да я изкача ще ми бъдат достатъчни двадесет и четири часа. И без това открай време съм мечтал да се изкача на тези планини, а сега си имам чудесно оправдание.

— Ако не си счупиш врата, ще станеш за смях на цялата експедиция — каза Гарнет. — А пък планината ще я кръстят „Глупостта на Уилсън“.

— Няма да си счупя врата — отвърнах уверено. — Някой от вас случайно да си спомня кой пръв покори върховете Пико и Хеликон?

— Ти тогава не беше ли по-млад? — попита любезно Луис.

— И сега мога да изкачвам планини — отвърнах с достойнство.

В същата нощ предвижихме всъдехода на половин миля от планината и си легнахме рано. Гарнет, опитен катерач, който често ме бе придружавал при други изкачвания, реши да дойде с мен. Водачът на всъдехода с удоволствие остана да го пази.

На пръв поглед скалите изглеждаха непреодолими, обаче всеки човек, свикнал на височини, лесно щеше да се справи с тях в един свят, където всичко тежи само една шестинка от нормалното си тегло. Истинските опасности на лунния алпинизъм се крият в прекомерната самоувереност — падане от шестстотин стъпки височина на Луната означава не по-малко сигурна смърт от падането от сто стъпки височина на Земята.