Артър Кларк: Часовоят

Помислих си, че това можеше да е дело на египтяните, стига техните строители да бяха притежавали материалите, използвани от тези много по-древни от тях архитекти. Тъй като обектът не бе голям, не ми дойде наум, че може би наблюдавам творението на една раса, по-напреднала от моята. Мисълта, че на Луната бе съществувал разум, бе твърде голяма, за да мога лесно да я усвоя. А и гордостта не ми позволяваше да направя последната, унизителната стъпка.

След това забелязах нещо, от което косата на тила ми настръхна. Нещо банално и невинно, което мнозина навярно въобще нямаше да забележат. Както вече казах, повърхността на платото бе нащърбена от метеорити. Освен това бе покрита с няколко инча от космическия прах, който винаги се натрупва върху повърхността на световете, лишени от вятър. Както прахът, така и драскотините внезапно завършваха при един широк кръг, обграждащ пирамидата, сякаш невидима стена я защитаваше от опустошението на времето и от бавните, но непреставащи бомбардировки от Космоса.

Някой крещеше в слушалките ми и съобразих, че Гарнет от доста време ме вика. С неуверени стъпки отидох до края на скалата и му дадох знак да се изкачи, без да му казвам нищо. След това се завърнах при окръжността, изписана върху праха. Взех къс скала и внимателно го подхвърлих към блестящата загадка. Ако след прекосяването на невидимата бариера камъкът бе изчезнал, нямаше да се изненадам. Той обаче сякаш се удари в гладка повърхност с формата на полукълбо и бавно падна на земята.

Тогава разбрах, че наблюдавах нещо, чиято древност бе непостижима за собствената ми раса. Това не беше сграда, а машина, която се защитаваше със сили, отправили предизвикателство към вечността. Тези сили, каквито и да бяха, все още съществуваха, и може би се бях приближил повече, отколкото трябваше. Спомних си за всички радиоактивни излъчвания, които човек бе уловил и укротил през миналия век. Не изключих вече да съм обречен, подобно на човек, навлязъл в смъртоносното безмълвно сияние на незащитен атомен реактор.

Спомням си, че тогава се обърнах към Гарнет, застанал неподвижно до мен. Стори ми се, че бе потънал в собствените си мисли, така че не го обезпокоих, а отидох до края на площадката и се опитах да подредя своите. Пред мен се простираше Морето на кризите — добре познато ми, макар и странно и неразбираемо за повечето хора. Повдигнах поглед и видях полумесеца на Земята, потънала в звездната си люлка, и се замислих какво ли бяха укривали нейните облаци във времето, когато непознатите строители бяха приключили своята работа. Дали изпълнените с изпарения джунгли на Карбоновия период и неясно очертаните брегове, до които са допълзявали първите земноводни, за да завоюват земята? Или нещо още по-древно, дългото безмълвие преди появяването на живота?

Не ме питайте защо не отгатнах истината по-рано. Истината, която сега изглежда очевидна на всички. При началната си възбуда от откритието прибързано реших, че този кристален призрак е бил изграден от раса, свързана с далечното минало на Луната. Внезапно обаче започнах да мисля друго, като убедеността ми не престана да нараства — това нещо бе така чуждо на Луната, както и самият аз.

За двадесет години изследвания не открихме други следи на живот освен няколко дегенерирали растения. Нито една лунна цивилизация, дори и обречена, нямаше да остави само едно-единствено свидетелство за своето съществуване.

Погледнах отново блестящата пирамида и съобразих, че няма нищо общо с каквото и да е, свързано с Луната. Изведнъж бях обхванат от глупашки истеричен смях, предизвикан от свръхвъзбудата и свръхнапрежението. За миг си представих, че малката пирамида ме заговаря: „Съжалявам, но и аз не съм оттук“.

Бяха ни необходими двадесет години, за да пробием невидимия щит и да достигнем до машината, скрита зад кристалните стени. Това, което не успяхме да разберем, го разрушихме с дивашката мощ на атомната енергия. По-късно видях частите, намирали се в прекрасното сияйно нещо, което бях открил в планината.

Те не ни говорят нищо. Механизмите, от които е образувана пирамидата — ако въобще са механизми — са дело на технология, намираща се далеч отвъд нашия хоризонт. Може би е технология, свързана с парафизични сили.

Загадката става още по-вълнуваща днес, когато вече достигнахме до останалите планети и разбрахме, че единствено Земята е люлка на разумен живот в нашата Вселена. Невъзможно бе и машината да е била изградена от някоя изчезнала земна цивилизация. Дебелината на слоя метеоритен прах на платото ни позволи да установим възрастта на съоръжението. Било е поставено там преди животът да напусне земните океани.