Артър Кларк - Първородните

— Какво? — попита скептично момчето.

— Пипни плочката и ще видиш. — Тя посочи.

Момчето се подчини.

Над масата внезапно оживя холограма, засенчваща медала в неговия калъф. Изобразяваше погребална сцена, ковчег, увит в знаме, върху карета, теглена от шест черни коня. Наоколо стояха хора с тъмносини мундири. Звукът бе слаб, но ясен, Бела чуваше скърцането на конската сбруя и тропота на копитата.

Смълчаните деца стърчаха като гиганти около миниатюрната сцена. Каси плачеше беззвучно, брат й се опитваше да я утеши. Филипа Дъфлот наблюдаваше със строго изражение.

Записът се прехвърли към следващата сцена. Отекнаха три погребални залпа, отгоре профучаха ято сияещи реактивни изтребители, един се отдели от формацията…

— Това е погребението на тате — промълви Тоби.

— Да. — Бела се наведе напред и надзърна в лицата на децата. — Погребаха го в Арлингтън. Това е във Вирджиния — в Щатите. В гробище на флота.

— Тате е учил в Щатите.

— Точно така. Бях там, на погребението, а също и майка ви. Тогава беше записана и холограмата…

— Защо самолетът на тате отлетя встрани?

— Нарича се Формацията на отсъстващия. Тоби, познаваш тези самолети. Това са T-38. Първите астронавти са тренирали на тях. Сигурно са на над сто години, представяш ли си?

— Харесаха ми кончетата — рече Кандида.

Единият им чичо постави ръце на раменете им.

— Елате с мен.

Не без облекчение Бела се изправи.

Поднесоха напитки, шери, уиски, кафе, чай, разнасяни от опечалената млада стринка. Бела поиска кафе и застана до Филипа.

— Много беше мило, че им говорихте така — рече Филипа.

— Такава ми е работата, предполагам — отвърна сконфузено Бела.

— Така е, но една работа може да се свърши и добре, и зле. Нова сте в тази, нали?

Бела се усмихна.

— От половин година. Личи ли си?

— Ни най-малко.

— Смъртта в космоса е рядко явление.

— Да, и слава богу — отвърна Филипа. — Тъкмо затова е толкова трудно да се приеме. Надявах се новото поколение да бъде запазено от… е, от това, което преживяхме ние. Четох за вас. Научих, че сте били на щита.

Бела изкриви устни.

— Бях най-обикновен техник по комуникациите.

Филипа поклати глава.

— Не се подценявайте. Накрая са ви повишили в командир на мисия, нали?

— Само защото не бе оцеляла друга подходяща кандидатура.

— И така да е, изпълнили сте своя дълг. Заслужавате признанието, което сте получили.

Бела не беше съвсем сигурна в това. Без съмнение кариерата й след това в различни телекомуникационни корпорации бе подпомогната от славата — вероятно я използваха като лесен инструмент за популярност. Но тя винаги се бе старала да се уповава на личните си качества до момента, когато се пенсионира на петдесет и пет — за кратко, както се оказа, след като й предложиха този нов пост. Предложение, на което не можеше да откаже.

— Аз самата бях в Лондон в последните дни преди бурята — заговори Филипа. — Работех в кметската служба, подготвяхме се за бедствието и прочее. Но малко преди бурята родителите ми ме откараха в убежището на Л2.

Щитът бе разположен над Земята в точката на вечното пладне, Л1, първата точка на Лагранж за гравитационно равновесие между Земята и Слънцето. Втората земна точка на Лагранж беше на същата линия Земя — Слънце, но от другата страна на планетата, в зоната на вечната полунощ. И докато работниците в Л1 се опитваха да запазят света от бурята, в Л2, този същински сейф, скрит на сигурно място зад сянката на Земята, се бяха сврели трилионери, диктатори и други богаташи, както и хора с необятна власт — между които, според слухове, членовете на Британското кралско семейство. Впоследствие историята на Л2 се превърна в скандал.

— Мястото не беше от приятните — продължи Филипа. — Опитвах се да работя. Ние бяхме просто една наблюдателна станция. Поддържах постоянна връзка с наземните станции. Но някои от богаташите си устройваха купони.

— Просто не сте имали избор — успокои я Бела. — Не се винете.

— Много мило, че го казвате. Но животът така или иначе продължава.

Каси, вдовицата на Джеймс Дъфлот, се приближи плахо към тях.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза смутено. Изглеждаше уморена.

— Не е необходимо…

— Бяхте толкова мила с децата. Подарихте им един ден, който да си спомнят. — Усмихна се. — Виждали са ви в новините. Мисля обаче да изключа тази холограма.

— Вероятно така ще е най-добре. — Бела се поколеба. — Не мога да ви разкажа много за работата на Джеймс. Но искам да знаете, че съпругът ви даде живота си за една справедлива кауза.