Артър Кларк: Първородните

— Инсталацията е доста голяма, десет квадратни километра.

— Безопасно ли е? Видях около нея да се навъртат машини.

— О, да, напълно безопасно за хората. И за животните също. Но все пак има забранена зона.

— Като стана дума, Талес… тези светлинни в небето…

— Огледала и платна. Бисиса, вече има много съоръжения на околоземна орбита. Картината наистина е впечатляваща.

— Значи са материализирали мечтите си. Бъд Туук щеше да е доволен.

— За жалост полковник Туук е мъртъв…

— Няма значение.

— Бисиса, има и човешки съветници, с които можеш да разговаряш. За всичко, което пожелаеш. Като подробности за хибернацията например.

— Обясниха ми всичко, преди да ме натикат в хладилника.

Хибернакулът беше продукт на Слънчевата буря. Първият бе построен в Америка още преди това събитие, когато богаташите искаха да прескочат предстоящите тежки години и да се пробудят отново в епохата на възстановяване. Бисиса бе влязла в своя през 2050-а, осем години след бурята.

— Мога да ти разкажа за всички медицински открития от времето на твоето заспиване — продължи Талес. — Например, оказва се, че клетъчните нужди от водороден сулфид са реликва от много ранен период на еволюцията на Земята, когато аеробните клетки все още са делели света с метаногените.

— Това прилича на вълшебна приказка.

— Но има и друга страна… — продължи внимателно Талес.

— Каква друга страна? — попита тя, усещаше нарастващо смущение.

Всъщност Бисиса имаше съвсем конкретни причини да избяга в Хибернакула. Мира, двайсет и една годишната й дъщеря, се бе омъжила против желанието й и бе напуснала Земята. Самата Бисиса също искаше да се освободи от славата си на личност, свързана по някакъв начин с причинената от Слънчевата буря катастрофа, въпреки че дейността й от онези съдбовни дни и дори истинската причина за бурята трябваше да бъдат запазени в дълбока тайна.

— Както и да е — въздъхна тя. — Когато подписвах документите, ме увериха, че решението ми може да се категоризира като изпълняване на обществен дълг. Спестяванията ми бяха насочени към разработването на технологии, които един ден ще бъдат използвани във всичко — от трансплантация на органи до биосъхраняването на екипажи, изпратени на продължителни полети. Ползата от мен в един свят, опитващ се да се съвземе след бурята, щеше да е колкото от…

— Бисиса, напоследък е разпространено мнението, че хибернацията е един вид рафинирано самоубийство.

Това я свари неподготвена. Аристотел щеше да е по-деликатен.

— Талес — каза Бисиса твърдо. — Ако поискам да разговарям с някого по този въпрос, това ще е дъщеря ми и никой друг.

— Разбира се, Бисиса. Имаш ли нужда от още нещо?

Тя се поколеба.

— На каква възраст съм сега?

— Ах. Добър въпрос. Ти си един малък куриоз, Бисиса.

— Благодаря.

— Родена си през 2006-а, което е преди шейсет и три години. Остава да извадим деветнайсетте години, прекарани в Хибернакула.

— Което прави четирийсет и четири — побърза да вметне тя.

— Но биологичната ти възраст е четирийсет и девет.

— Да. А другите пет години?

— Другите пет са годините, прекарани на Мир.

— Значи знаеш за тях?

— Това е класифицирана информация. Но да, зная.

Тя се облегна назад, загледана в далечните слонове и блещукащото небе на 2069-а, и се опита да се успокои.

— Благодаря ти, Талес.

— За мен беше удоволствие. — Той млъкна и тя почувства около себе си неуловимо отсъствие.

Бела Фингал научи лошата вест, докато летеше над Лондон. Обади се дъщеря й.

Бела бе прелетяла Атлантика и трябваше да кацне на „Хийтроу“, в покрайнините на запад от Лондон. Но пилотът каза, че маршрутът на полета преминава първо над източната част, след това ще променят курса и ще следват течението на Темза, право срещу вятъра. В ярката мартенска утрин градът под нея беше като сияещ пъстър килим. Бела бе запазила целия самолет за себе си: беше от новите свръхскоростни реактивни машини, луксозна колесница за петдесет и седем годишната баба.

Истината бе, че нямаше никакво желание да се отправя на това пътуване. Стигаше й погребението на Джеймс Дъфлот, да се събере с опечаленото семейство в дома им щеше да е дваж по-тежко. Но беше неин дълг, като председател на Световния космически съвет.

Беше се озовала на този пост почти случайно, вероятно в резултат от компромисен избор на Надправителствения комитет, който контролираше Космическия съвет. Дълбоко в едно ъгълче на съзнанието й мъждукаше сляпото убеждение, че новият й пост е по-скоро почетен, като на повечето университетски президенти и неизпълнителни директори на компании, и че са избрали нея само защото е ветеран от Слънчевата буря. Не си бе представяла, че ще трябва да прелети половината планета, за да се озове в объркана и тъжна ситуация като тази.