Артър Кларк - Неочаквана среща

Добре е да предупредя още от началото, че това е история без завършек. Но тя има съвсем определено начало и то започва, когато още бяхме студенти в Астронавтическия технически институт и когато срещнах Джулия. Тя беше последна година в специалността физика на Слънцето, докато аз завършвах дипломната си работа. През тази последна година се виждахме твърде често. Бях също така получил и вълнената барета, която тя изплете тъй, че да не мога да си поставя космически шлем. (Не, наистина нямах нерви да го поставям!)

За нещастие, когато бях разпределен на Спътник-1, Джулия отиде на Слънчевата обсерватория — на същото разстояние от Земята, но на два градуса източно от орбитата ни. И тъй, ние се намирахме на 22’000 мили над Централна Африка, но бяхме разделени от 900 мили празно, враждебно пространство.

В началото и двамата бяхме толкова заети, че мъката от раздялата не беше тъй страшна. Но когато посвикнахме с новия живот, мислите ни започнаха да прескачат през бездната, която ни делеше. И не само мислите ни, защото се сприятелих с хората от отделението за свръзка и от време на време разговаряхме по вътрешната телефонна линия. В известен смисъл това малко ни притесняваше, макар и лице срещу лице, защото кой знае още колко хора ни гледаха и слушаха. Какво да се прави, човек не може да се усамоти в една космическа станция!…

Понякога отправях единия от нашите телескопи към далечната ярка звезда на обсерваторията. В кристалната яснота на пространството можех да ползувам огромно увеличение и да виждам всеки детайл от съседното съоръжение — слънчевите телескопи, надуваемите сфери, служещи за жилища на персонала, слабите драскотини, оставени от транспортните ракети, които бяха пристигали от Земята. Често там се появяваха фигури в леки скафандри, движеха се из лабиринта от уреди и трябваше да напрягам зрението си в безнадежден опит да ги разпозная. То си е трудно да разпознаеш човек, когато е само на няколко крачки от теб, но този факт не ме възпираше да продължавам опитите.

Бяхме свикнали с мисълта, че ще трябва да чакаме шест месеца земната отпуска, и да се съберем отново, когато неочаквано съдбата ни се усмихна. Не беше изтекъл половината от срока, когато ръководителят на транспортното отделение неочаквано съобщи, че ще поизлезе навън с мрежа за пеперуди, и да лови метеорити. Той не се разбесня, но трябваше набързо да бъде откаран на Земята. Наложи се да поема временно поста му и така придобих — поне на теория — свобода да излизам в пространството.

Под мое командуване бяха десет маломощни ракетни скутера, а така също и четири по-големи „совалки“ за свръзка между станциите. Обикновено ги използуваха за доставяне на товари и хора от орбита на орбита. Не се надявах да мога да ползувам тях, но след няколко седмици грижлива организация успях да осъществя плана, който се роди у мен само две микросекунди след като бях уведомен, че ставам ръководител на транспорта.

Няма да разказвам какви фокуси правих със служебните книжа, как подправях данните в бордовия дневник и в регистрите за гориво и как убеждавах колегите си да ме прикриват. От цялата работа успявах един път седмично да навличам личния си скафандър, да се привържа към паяжината от ремъци на скутера „Марк III“ и да отлитам от станцията с минимална скорост. Когато се поотраках, започнах да „надувам“ и малкият мотор на ракетата ме отвеждаше през 900-те мили пустош до обсерваторията.

Пътуването отнемаше около трийсет минути, а управлението и насочването бяха елементарни. Можех да виждам накъде летя и откъде идвам и пет пари не давах, че би трябвало да се чувствувам самотен, например по средата на пътя. Защото на петстотин мили от мен нямаше нито един твърд предмет, а пътят до Земята изглеждаше безкраен. В такива моменти много ми помагаше радиото, настроено на официалната вълна и разговорите, които се водеха между корабите и станцията.

Като стигнех средата на пътя, трябваше да завия и да пусна спирачките. След десет минути обсерваторията беше толкова близо, че отделните й детайли се виждаха с просто око. Малко по-късно се изкачвах до надуваемия мехур от пластик, определен за бъдеща спектроскопска лаборатория, и тогава се появяваше Джулия — от другата страна на шлюзовата камера.

Не твърдя, че разговаряхме само за последните резултати в астрофизиката или за прогреса на програмата за спътникови конструкции. Малко неща ни интересуваха извън нас самите, връщах се окрилен, без да усетя обратния път.