Артър Кларк: Среща с Медуза

„Куин Елизабет“ беше на около пет километра над Големия каньон и се носеше с приятната скорост от триста километра в час, когато Хауърд Фокън забеляза приближаващата отдясно телевизионна платформа. Очакваше я — тази височина не бе позволена за никакъв друг летателен апарат, — но не се чувствуваше твърде щастлив от компанията й. Макар че приветствуваше всяка проява на обществен интерес, искаше му се да има и колкото е възможно по-голям простор в небето. В края на краищата той беше първият човек в историята, който пилотираше кораб, дълъг половин километър…

Този първи изпитателен полет досега вървеше отлично. Смешно наистина, но единственият проблем беше в стария, строен миналия век самолетоносач, взет от военноморския музей в Сан Диего. Работеше само един от четирите ядрени двигателя и най-високата скорост на стария линеен кораб достигаше тридесет възела. За щастие скоростта на вятъра при морското равнище не доближаваше половината от тази цифра, така че да се поддържа безветрие на палубата не беше много трудно. Въпреки преживените няколко тревожни момента по време на внезапния вятър, след като напуснаха мястото за швартоване, големият дирижабъл спокойно се издигна в небето, сякаш носен от невидим асансьор. Ако всичко вървеше добре, „Куин Елизабет IV“ нямаше да се срещне пак със самолетоносача до следващата седмица.

Всичко му се подчиняваше. Контролните прибори показваха нормални параметри. Капитан Фокън реши да се издигне и да наблюдава скачването. Подаде команда на първия лилот и влезе в прозрачния тунел, който минаваше през целия кораб. А там, както винаги, го покори гледката на най-голямото пространство, затворено някога от човека.

Десетте сферични газови торби, всяка над тридесет метра в диаметър, се простираха една зад друга подобно на редица огромни сапунени мехури. Яката пластмаса беше толкова прозрачна, че той виждаше по цялата дължина на кораба и различаваше подробностите и повдигащия механизъм, отдалечен от наблюдателния пункт на половин километър. Навсякъде край него като триизмерен лабиринт се простираше корабният скелет — големи надлъжни греди от носа до кърмата и петнадесет обръча — кръглите ребра на този небесен колос, чиито постепенно намаляващи към двата края размери определяха изящния му аеродинамичен профил.

При тази ниска скорост и шумът беше малък — само лек напор на вятъра по повърхността и от време на време при промяна на натоварването поскърцване на метала. Без да хвърля сянка, светлината на редиците лампи високо над него придаваше на цялата сцена някакво странно сходство с подводния свят, а за Фокън то се засилваше при вида на прозрачните газови торби. Веднъж беше срещнал цял ескадрон големи, но съвсем безобидни медузи, които ритмично и безгрижно следваха пътя си над един плитък тропически риф и пластмасовите мехури, даващи подемната сила на „Куин Елизабет“ често му напомняха за тях, особено когато промяната в налягането ги караше да се огъват и да пръскат нова отразена светлина.

Той вървеше по оста на кораба, докато стигна предния подемник между първата и втората газова камера. Като се изкачи на наблюдателната палуба, забеляза, че е неприятно горещо, и продиктува една кратка бележка за това в джобния си магнетофон. Почти една четвърт от летателната си способност „Куин Елизабет“ получаваше от неограниченото количество топлина, освобождавано от реактора. При този полет със слабо натоварване само шест от десетте газови камери съдържаха хелий, а другите четири бяха пълни с въздух. Освен това той носеше и двеста тона вода за баласт. Но високите температури в камерите затрудняваха охлаждането на проходите. Ясно беше, че там предстои още работа. Свежа струя въздух го удари в лицето, когато излезе на наблюдателната палуба под ослепителните лъчи на слънцето, проникващи през плексигласовия покрив. Шестима работници и още толкова помощници-супершимпанзета заливаха недовършената танцова площадка, а други монтираха електропроводите и закрепваха мебелите. Гледка на обуздан хаос. Трудно му беше да повярва, че само след четири седмици всичко ще бъде готово за пробния рейс. Но, слава богу, това не влизаше в неговите задължения. Той беше само капитан на кораба, а не директор по маршрутите.

Докато минаваше през тази бъркотия на пъг към завършения вече „небесен салон“, работниците му махаха с ръце, зъбите на шимпанзетата блясваха в усмивка. Тук беше любимото му място. Но добре разбираше, че започне ли веднъж експлоатацията на кораба, то никога повече нямаше да му служи за уединяване. Сега щеше да си позволи само пет минути за собствено удоволствие.