Артър Кларк - Среща с Рама

Рано или късно бе невъзможно да не се случи. На 30 юни 1908 година разрушението не достигна Москава с три часови дължини и четири хиляди километра, което е незабележимо разстояние в сравнение с мащабите на Вселената. Друг град в Русия, Владивосток, имаше още по-голям шанс на 12 февруари 1947 година, когато вторият по големина метеорит на двадесетия век се взриви на по-малко от четиристотин километра от него, а експлозията съперничеше по сила на току-що създадената атомна бомба.

В онези дни хората не можеха да направят нищо, за да се защитят от случайните попадения на космическата бомбардировка, която някога бе набраздила лицето на Луната. В 1908 и 1947 години метеоритите бяха попаднали в празни пространства, но към края на двадесет и първия век по Земята не бе останал нито един район, който можеше да служи без риск като мишена за небесната стрелба. Човешкият род бе се пръснал от единия до другия полюс. И така дойде неизбежното…

В 9 часа и 46 минути по Гринуич на 11 септември 2077 година, когато лятото се случи необикновено хубаво, по-голямата част от обитателите на Европа видяха как в източната част на небосвода се появи ослепително огнено кълбо. Само за няколко секунди то заблестя по-ярко от Слънцето и първоначално се движеше по небето без никакъв звук, оставяйки след себе си разхвърляна бразда от пепел и дим.

Някъде над Австралия то започна да се разпада със серия взривове, чиято сила предизвика временно загубване на слуха у милиони хора. Но те бяха щастливците.

Като се движеха със скорост петдесет метра в секунда, хиляди тонове скали и метал се врязаха в равнините на Северна Италия и за няколко пламтящи мига унищожиха труда на много векове. Градовете Падуа и Верона изчезнаха от лицето на Земята, последното величие на Венеция се скри завинаги в морето, а след като космосът стовари своя чук, и водите на Адриатика се втурнаха с гръм върху сушата.

Загинаха шестотин хиляди души, а общите щети надхвърлиха един трилион долара. Но никой не можеше да изчисли онази загуба, която остана завинаги за изкуството, историята, науката и за цялото човечество. Сякаш само за едно утро бе започнала и завършила с поражение някаква голяма война: докато прахът от разрушенията бавно се спускаше на земята, малцина можаха да се наслаждават на най-прекрасните изгреви и залези, които светът бе виждал след Кракатау.

След първоначалния шок човечеството реагира с непознато дотогава единство и решителност. Всички разбраха, че подобно бедствие можеше да не се повтори и след хиляда години, но бе възможно и на следващия ден. А никой не знаеше дали тогава последствията няма да бъдат още по-лоши.

Тогава решиха да няма следващ път.

Преди сто години един по-беден и с недостатъчни ресурси свят бе прахосвал средства в опити да унищожи оръжията, които човечеството бе изстрелвало срещу себе си подобно на самоубиец. Усилието не бе имало никакъв успех, но придобитите знания не бяха забравени. Сега те можеха да се използват за много по-благородна цел и на безкрайно по-голяма сцена. На нито един метеорит, който би могъл да предизвика катастрофа с големината си, нямаше да бъде позволено да пробие отбраната на Земята.

Така се зароди планът „Космическа стража“. Петдесет години по-късно той оправда своето съществуване, макар и по начин, който не допускаше нито един от неговите създатели.

Към 2130 година радарите на Марс откриваха по десетина нови астероида на ден. Компютрите на „Космическа стража“ изчисляваха веднага техните орбити и натрупваха получените данни в своите огромни запаметяващи устройства, така че всеки астроном можеше да преглежда през няколко месеца събраната статистическа информация. Тя бе доста внушителна. След Церера, най-големият от тези малки светове, открит в първия ден на деветнайстото столетие, бяха необходими повече от 120 години, за да се натрупат данни за първите хиляда астероида. Стотици от тях се изгубваха и появяваха отново: бяха събрани в такива рояци, че един разгневен астроном ги нарече „небесна сган“. Навярно той би се втрещил, ако можеше да научи, че сега „Космическа стража“ следи половин милион.

Само петте гиганта — Церера, Палада, Юнона, Евномия и Веста — бяха с диаметър над двеста километра: по-голяма част от астероидите представляваха исполински каменни блокове с размерите на малък парк. Почти всички се движеха по орбити отвъд Марс. „Космическа стража“ следеше само няколко екземпляра, които се доближаваха по-близо до Слънцето и можеха да застрашат Земята. По-малко от един на хиляда от тях щеше да премине на разстояние около милион километра от нея през целия бъдещ живот на Слънчевата система.