Артър Кларк: Среща с Рама

Все пак силата на слънчевата енергия, отразена от Рама, не беше абсолютно постоянна. Имаше изменение, което бе трудно доловимо, но съществуваше и бе съвършенно равномерно. И Рама се въртеше подобно на всички други астероиди. Разликата бе в това, че обикновено техният „ден“ траеше няколко часа, а продължителността му на Рама бе само четири минути.

Стентън направи набързо някои изчисления, но му бе трудно да повярва в резултатите. В екваториалната област този малък свят се въртеше със скорост над хиляда киломатра в час. Би било съвсем неблагоразумно да се предприема опит за кацане на всяко друго място с изключение на полюсите, защото центробежната сила около екватора щеше да оттласне свободното тяло, придавайки му почти цяла гравитационна единица ускорение. Рама беше бумтящ космически барабан, който не можеше да задържи нито една прашинка. Бе изненадващо, че подобен обект е съумял да запази целостта си и не се е разпръснал отдавна на милиони отломъци.

И все пак, на кое място в астрономическата картина на света трябва да попадне четиридесеткилометровото тяло, чийто период на въртене е само четири минути? Доктор Стентън бе човек с въображение, предразположен към внезапни заключения в по-голяма степен от допустимото. И този път се случи същото, но го очакваха няколко не особено приятни минути.

Единственият екземпляр от небесната зоологическа градина, който отговаряше на описанието, можеше да бъде обект в звезден колапс. Навярно Рама бе мъртво слънце, лудо въртящо се неутронно кълбо, всеки кубически сантиметър от което тежи милиарди тонове.

На това място в пламналия мозък на Стентън за миг се мярна споменът за „Звездата“ на безсмъртния класик Хърбърт Уелс. Когато я прочете за първи път, той бе малко момче. Тази книга стана причина да пламне в него интересът към астрономията. След повече от две столетия тя не бе изгубила нищо от своето очарование и ужасяваща сила. Той не би могъл да забрави никога описанието на ураганите и приливните вълни, на градовете, потъващи в морето, и на оня гост от звездите, който се сблъсква с Юпитер и минава покрай Земята, падайки към Слънцето. Наистина старият Уелс разказваше не за изстинала, а за пламтяща звезда, чиято разрушителна сила се държеше на топлината. Това не бе особено важно, защото дори да се окаже студено тяло, което само отразява светлината на Слънцето, Рама можеше да убива с гравитация така успешно, както и с огън.

Всяка звездна маса, проникнала в Слънчевата система, ще измени орбитите на планетите. Достатъчно бе Земята да се премести само с няколко милиона километра към Слънцето или към звездите, за да се наруши нейното фино климатично равновесие. Ще се разтопи антарктическата ледена шапка и всички ниски части от сушата ще бъдат залети: или пък ще замръзнат океаните и цялата земя ще бъде скована от вечна зима. Достатъчен бе един съвсем лек тласък в едната или другата посока…

След малко Стентън се отпусна и въздъхна с облекчение. Всичко това бе безмислица и той би трябвало да се засрами от себе си.

По всяка вероятност Рама не е твърдо тяло. Никой маса с размери на звезда не може да проникне така дълбоко в Слънчевата система, без да причини смущения, които щаха отдавна да издадат нейното присъствие. Биха настъпили изменения в орбитите на всички планети — нали така са открили Нептун, Плутон и Персефона. Не, наистина бе невъзможно да се промъкне незабелязан обект с големината на угаснало слънце.

И жалко в известен смисъл. Една среща с тъмна звезда навярно бе вълнуваща.

Докато трае…

Извънредно заседание на Космическия консултативен съвет бе бурно и кратко. Дори и в двайсет и втория век все още никой не бе открил как да се отстранят застарелите и консервативно мислещи учени от най-важните административни постове. Навярно за този проблем няма да се намери разрешение.

За да се влошат още повече нещата, длъжността председател на Консултативния съвет бе заета от изтъкнатия астрофизик, заслужилият професор Олаф Дейвидсън. Той не се интересуваше особено от обекти, чиято големина не достига галактични размери, и не си правеше труд да прикрива своите предубеждения. Не бе никак доволен от факта, че деветдесет процента от неговата наука почиваха върху наблюдения с техника, създадена за изследване на околното космическо пространство, и все пак не можеше да го отрече. По време на неговата блестяща кариера бяха изстреляни поне три спътника с цел да се докаже една от любимите му теории, но резултатът бе съвсем противоположен.