Артър Кларк: Среща с Медуза

Когато стигна мостика и за пръв път погледна навън, с ужас видя колко близо до Земята бе корабът. Само на някакви си хиляда метра се намираха красивите смъртоносно остри скали и червените от тиня реки, които още дълбаеха пътя си в миналото. Никъде не се виждаше равно място, където такъв голям кораб като „Куин Елизабет“ да може да се приземи меко.

Един поглед към командното табло му подсказа, че целият баласт е изхвърлен. И скоростта на спускане беше намалена до няколко метра в секунда. Все още имаше възможност да се бори.

Без да каже нито дума, Фокън седна спокойно на пилотското място и се зае с управлението, доколкото корабът все още се поддаваше на управление. Приборите му даваха всички необходими данни, приказките бяха излишни. Зад себе си чу гласа на свързочника, който докладваше положението по радиото. На Земята вече всички информационни канали навярно бяха свободни в очакване на новини и той си представи цялата суматоха сред програмните редактори. Ставаше една от най-драматичните катастрофи в историята, а нямаше нито една камера да я заснеме. Последните мигове от живота на „Куин Елизабет“ нямаше да изпълнят милиони хора със страхопочитание и ужас, както беше с „Хинденбург“ преди век и половина.

Сега Земята се намираше само на около петстотин метра от него и продължаваше бавно да се приближава. Въпреки че разполагаше с пълната мощ на двигателя, още не бе посмял да я използува от страх да не разбие и без това повредената конструкция, но сега разбра, че друга възможност нямаше. Вятърът го носеше към едно разклонение в каньона, където реката, разделяна от висока клинообразна скала, наподобяваше носа на някакъв гигантски, превърнал се вече във вкаменелост кораб. Ако продължеше сегашния си курс, „Куин Елизабет“ щеше да кацне на това триъгълно плато, една трета от дължината му щеше да увисне над празното пространство и корабът щеше да се строши като гнило дърво.

Фокън включи страничните двигатели и отдалече през шума на огъващ се метал и изтичащ газ дойде познатото свистене на реактивната струя. Корабът се залюля и започна да се превърта наляво. Скърцането на чупещия се метал стана почти непрекъснато и скоростта на спускането започна зловещо да се увеличава. Един поглед на контролното табло и беше ясно, че камера номер пет току-що бе свършила.

До Земята оставаха само няколко метра. Дори сега не можеше да каже ще успее ли маневрата му. Той включи вектора на тягата във вертикално положение, за да получи максимум тяга и да убие силата на удара.

Стори му се, че сблъскването със земята трая цяла вечност. То не беше силно, само дълго и неудържимо. Сякаш цялата вселена падаше отгоре му.

Звукът на скърцащ метал се приближи, като че огромен звяр хрускаше загиващия кораб.

Таванът и подът се сключиха около него като преса.

— Защо искаш да отидеш на Юпитер?

— Както каза Шпрингер, когато излетя към Плутон, „защото той съществува“.

— Благодаря. Изяснихме истинската причина.

Хауърд Фокън се усмихна, макар че само онези, които добре го познаваха, можеха правилно да разберат леката му напрегната гримаса. Уебстър беше един от тях. Над двадесет години вече двамата работеха заедно. Делили бяха и победи, и беди, включително и най-голямото нещастие.

— Да, фразата на Шпрингер е все още в сила. Кацали сме на всички планети от земен тип, но не сме стигали до нито един от газовите гиганти. Те си остават единственото истинско предизвикателство в Слънчевата система.

— Скъпо предизвикателство. Изчислил ли си колко би ни струвало?

— Да, доколкото можах, и ето сметките. Но запомни, не става дума за еднократен полет, а за цяла транспортна система. Потвърди ли се веднъж приложимостта й, тя може да бъде използувана много пъти. И ще отвори пътя не само до Юпитер, но и до всички гиганти.

Уебстър погледна цифрите и подсвирна.

— Защо да не започнем с по-лесно достъпна планета, с Уран например. Два пъти по-малка гравитационна сила и над два пъти по-малка космическа скорост. А и времето там е по-тихо — ако тази е точната дума.

Явно Уебстър се беше подготвил добре. Та нали затова бе ръководител на отдела за дългосрочно планиране.

— Няма да спечелим кой знае колко, ако се вземат пред вид и по-дългият път, и проблемите по техническото осигуряване. За Юпитер можем да използуваме апаратурата на Ганимед. А за да стигнем до Сатурн, ще трябва да създаваме нова техническа база.