Артър Кларк - Фонтаните на рая

В миг възразиха викове на протест от страна на промишлени археолози, ядосани от проявения вандализъм, както и натуралисти, които посочиха, че пингвините просто заобичали изоставения тръбопровод. Последният им осигурявал подслон, с което стандартът им на живот се повдигнал неимоверно, като по този начин допринесъл за експлозия на тяхната популация, с която косатките едва успявали да се справят. ТКК беше се предал без бой.

Раджасингхе не знаеше дали Морган имаше нещо общо с този незначителен неуспех. Нямаше никакво значение, тъй като името му сега се свързваше с най-големия триумф на ТКК…

„Най-дългият мост“! Бе най-големият в света. Раджасингхе бе наблюдавал заедно с половината свят как последната му секция се издигна бавно в небето от „Граф Цепелин Втори“, цепелин, сам по себе си едно от чудесата на века. С цел да се спести от теглото, от въздухоплавателния съд бе премахната луксозната мебелировка, дори прочутият плувен басейн бе пресушен, а реакторите напомпваха допълнително топлина в газовата обвивка, за да се повиши подемната сила. За пръв път в историята на човечеството бе издигнат мъртъв товар с тегло над хиляда тона на три километра в небето и всичко мина гладко за голямо разочарование на милиони зрители.

Отсега нататък нито един кораб нямаше да премине Стълбовете на Херкулес, без да поздрави най-внушителния мост, сътворен от човешка ръка. Двете кули-близнаци на пресечната точка на Средиземно море и Атлантическия океан представляваха най-високите технически съоръжения в света. Отстояха една от друга на петнадесет километра свободно пространство, изпълнено с невероятната, изящна дъга на „Гибралтарския мост“. Всеки би счел за привилегия да посрещне в дома си инженера, в чийто ум бе се родила техническата идея… въпреки че бе закъснял с цял час…

— Приемете моите извинения, Посланик! — каза Морган и се изкатери навън от електротрициклета. — Надявам се, че закъснението ми не ви е създало неудобства!

— Ни най-малко! Разполагам напълно с времето си! Надявам се, че не сте гладен?

— Не. Когато отмениха полета ми до Рим, поне ме гостиха с отличен обяд!

— Вероятно храната е била по-добра от тази, която сервират в хотел „Якагала“! Намира се на километър оттук. Там ви ангажирах стая за през нощта. Опасявам се, че ще се наложи да отложим разговора ни за утре след закуска.

Морган даде вид на разочарован, но сви рамене в мълчаливо съгласие.

— Е, имам достатъчно работа, с която да оползотворя времето си. Предполагам, че хотелът е снабден с всички удобства, в това число — и стандартен компютърен терминал.

— Не бих гарантирал за електронно пособие, по-сложно от телефон! — Раджасингхе се разсмя. — Но имам по-добро предложение. След малко повече от половин час ще отведа неколцина приятели до Скалата. Предстои представлението „Звук и светлина“, което горещо ви препоръчвам. Добре дошъл сте, присъединете се към нас!

Морган се поколеба. Опита да измисли извинение в учтива форма.

— Много сте любезен, но наистина трябва да се свържа с офиса ми.

— Бихте могли да използувате моята компютърна конзола. Но ви обещавам: ще оцените постановката като забавна, а от друга страна ще ни отнеме не повече от час… О, забравих… Не желаете никой да узнае, че сте тук! Е, в такъв случай ще ви представя като „доктор Смит от Университета в Тасмания“. Убеден съм, че приятелите ми не биха ви разпознали.

Раджасингхе не желаеше да обиди своя гост, но нямаше как да сбърка краткия изблик на раздразнение на Морган. Инстинктите му на бивш дипломат автоматично влязоха в действие. Така или иначе запомни реакцията му в случай на бъдещи контакти.

— И аз съм сигурен в това! — рече с тон на нескрита горчивина в гласа инженерът. — Името „доктор Смит“ ми приляга. А сега бихте ли ми позволили да използувам вашата конзола?

„Интересно — помисли Раджасингхе, докато въвеждаше госта във вилата, — но може би не е чак от такова значение. Работна хипотеза: Морган е неудовлетворен, може би дори — разочарован човек. Трудно ми е да разбера защо, тъй като е един от лидерите в професията си. Какво още би искал да постигне?“

Липсваше очевиден отговор. Бившият посланик разпозна безпогрешно симптомите, най-малко защото същата болест разяждаше и него самия отвътре.

„Славата е подтик за… — издекламира наум. — Как беше по-нататък? (Ах, тази неувереност, присъща на благородния ум!)… Да презрем удоволствията и да изживеем дните си в тежък труд…“