Артър Кларк: Земна светлина

Дори преди да му възложат тази нежелана и неочаквана задача, той добре знаеше как се развиват междупланетните отношения. Сблъсъкът назряваше през живота на цяло поколение, породен от особеното положение на родната му планета.

Човечеството се бе появило и развило на уникален за Слънчевата система свят, изобилстващ на минерални богатства, каквито просто не се намираха другаде. Тази случайност бе дала летящ старт на технологиите, но когато човекът достигна другите планети около своето Слънце, научи с изумление и покруса, че за задоволяването на най-различни жизнени потребности пак ще зависи от родния си свят.

Земята е най-плътната планета, единствено Венера се доближава до нея по този показател, само че няма спътник. Двойната система Земя-Луна не е присъща на никоя друга планета. Образуването й все още е загадка, но е установено, че когато Земята била разтопено кълбо, естественият й спътник я обикалял много по-наблизо от сега и предизвиквал гигантски приливни вълни в меката повърхност.

Така земната кора се обогатила с тежки метали за разлика от останалите големи тела в Слънчевата система, които крият своите съкровища в недостижимите си ядра, защитени от непреодолими за човешките посегателства налягания и температури. И с разширяването на пределите на цивилизацията в пространството ресурсите на планетата майка намаляваха все по-бързо.

Запасите от леки елементи по другите планети бяха неизчерпаеми, но от незаменимите живак, олово, уран, платина, торий и волфрам имаше само нищожни следи. Термоядреният им синтез в промишлени количества оставаше крайно непрактична идея въпреки неуморните усилия в продължение на два века. А съвременната технология не можеше без тях.

Твърде неприятно положение, дори вбесяващо за независимите републики на Марс, Венера и големите луни на външните планети, които вече бяха обединени във Федерацията. Не можеха да се освободят от зависимостта си спрямо Земята, нито пък да продължат проникването си към най-далечните граници на Слънчевата система. Колкото и да ровеха по астероиди и спътници, из боклука, останал от образуването на системата, не откриваха почти нищо друго освен безполезни камънаци и лед. Значи трябваше да протягат смирено ръка към планетата — майка за едва ли не всеки грам от десетина метала, станали несравнимо по-ценни от златото.

Може би противоречията нямаше да стигнат до критичната си точка, ако Земята не проявяваше все по-силна ревност към далечните си потомци, и то още от началото на заселването в Космоса преди двеста години. Повтаряше се все същото — може би класическият пример беше конфликтът между Англия и нейните колонии в Америка. Има много истина в твърдението, че историята не се повтаря никога, само че подобните положения възникват отново и отново. Хората, управляващи Земята, бяха по-умни от крал Джордж III и въпреки това започваха да се държат като някогашния окаян монарх.

И двете страни в назряващия сблъсък имаха неоспорими доводи, за да защитят позицията си. Земята беше преуморена, а и бе изпратила най-способните си чеда да завладяват Космоса. Планетата-майка виждаше как властта й се изплъзва и знаеше, че бъдещето не е нейно. Защо сама да ускорява процеса, като тика в ръцете на съперниците си точно онова, което им е най-необходимо?

А Федерацията поглеждаше със снизходителна симпатия към света, от който бе произлязла, защото успяваше да привлече на Марс, Венера и спътниците на планетите-гиганти някои от най-блестящите умове и неукротими духове на човечеството. Тук беше новата граница на цивилизацията, която щеше да се разширява безкрайно към звездите. Най-великото предизвикателство в историята изискваше от хората върхове в науката и непоклатима решимост. Тези достойнства обаче вече нямаха значение на Земята и макар управниците й да съзнаваха докъде е стигнало подчиненото им общество, с нищо не можеха да спрат упадъка.

Всичко това будеше силно раздразнение и обтягаше прекалено междупланетните отношения, но не би подбудило никого към насилие, докато не светне последната искрица, която да взриви натрупания заряд.

Ето че и искрицата припламна. Появата й засега не беше широко известна, Садлър също нищо не подозираше допреди половин година. Централното разузнаване — тънеща в дълбока сянка организация, за която и той вече работеше с крайно нежелание — полагаше денонощни усилия да предотврати най-лошото. Разбира се, математическият труд със заглавие „Количествен анализ на формирането на лунната повърхност“ не приличаше на вероятна причина за война… но и чисто теоретичните разработки на Алберт Айнщайн някога бяха помогнали да бъде прекратен световен сблъсък.