Артър Кларк: Земна светлина

Погледите им се срещнаха изпитателно в мълчалива взаимна преценка на хора, които знаят, че работата ще ги среща отново. Молтън се усмихна и по лицето му се вдълбаха бръчки, оприличили го на околния суров пейзаж.

— Сигурно това е първият ви изгрев на Луната. Разбира се, ако думата е подходяща за случая… Все едно, за мен е изгрев. Жалко, че ще трае само десетина минути — докато се прехвърлим през възвишенията, после пак ще се гмурнем в тъмното. И ще се наложи да почакате две седмици, докато зърнете отново Слънцето.

— А не ви ли е… малко досадно да седите затворени две седмици?

Садлър още не бе изрекъл въпроса си докрай и се почувства глупаво. Молтън обаче не се възползва от повода за насмешка.

— Сам ще видите как е. Пък и без това сме под повърхността, няма особено значение дали горе е ден или нощ. И по всяко време можете да отидете където поискате. Някои дори предпочитат да се качват на повърхността нощем. Земната светлина им се струва романтична.

Монорелсовият вагон достигна връхната точка на линията през планините. Двамата събеседници се смълчаха, загледаха се във върховете, които постепенно оставаха зад тях. Скоро вече се спускаха по далеч по-стръмните склонове над Маре Имбриум . И Слънцето, сякаш издърпано обратно зад хоризонта от скоростта им, отново се превърна от пламтящ лък в ивичка, после в точица, която примигна и угасна. В последния миг на този измамен залез, само секунди преди пак да потънат в сянката на Луната, се случи вълшебство, което Садлър никога нямаше да забрави. Движеха се по било, до което слънчевите лъчи вече не достигаха, но линията — само на метър над него — още отразяваше последната светлина. Стори му се, че летят над пламтяща лента, сияйна нишка, сътворена с магия, а не от човешката изобретателност. После се спусна тъмнина и мигът отмина. Очите на Садлър отново започнаха да се приспособяват и скоро той виждаше звездите.

— Късметлия сте — промърмори Молтън. — Минавал съм по този маршрут стотина пъти, но такова нещо не ми се беше случвало… Да влезем в салона, скоро ще ни дадат нещо за хапване. И без това няма нищо за гледане нататък.

На Садлър не му беше лесно да се съгласи с толкова безчувствено твърдение. Блясъкът на Земята отново господстваше в небето, заливаше огромната равнина, която древните астрономи толкова несполучливо нарекли Море на дъждовете. Да, в сравнение с останалите зад вагона планини не беше чак толкова стъписваща гледка, но пак му спираше дъха.

— Ще постоя още малко. Не забравяйте, че за мен всичко е ново и не искам нищичко да пропусна.

Молтън се засмя добродушно.

— Напълно ви разбирам. Боя се, че с времето започваме да забравяме къде сме попаднали.

Монорелсовият вагон вече се спускаше по такъв главозамайващ наклон, че на Земята опитът за преодоляването му би се равнявал на самоубийство. Студената зеленикава равнина сякаш се издигаше стремително, за да ги пресрещне. В далечината се виждаха очертанията на ниски хълмове, направо джуджета в сравнение с предишните възвишения. И отново хоризонтът стана смущаващо близък. Бяха на „морското“ равнище…

Садлър отметна завесата и влезе в салона, където стюардът подреждаше подноси пред спътниците му.

— Винаги ли е толкова празно? — попита астрономите. — Не бих казал, че е особено икономичен начин за пътуване.

— Зависи — отвърна Молтън. — Немалко неща на Луната сигурно са твърде странни от гледната точка на счетоводител. Всъщност поддържането на монорелсовата линия не струва почти нищо. Няма какво да я разрушава — нито ръжда, нито промени във времето. А вагоните минават през текущ ремонт веднъж на две-три години.

За това Садлър изобщо не се бе досетил. Много имаше да учи и се надяваше невежеството да не му излезе през носа.

Храната беше вкусна, само не можа да различи от какво е приготвена. Не се съмняваше, че съставките са отгледани в големите хидропонни ферми, разположени на множество квадратни километри по екватора на земния спътник. Разбира се, месото почти сигурно беше синтезирано. Доста приличаше на телешко, но пък Садлър знаеше, че единствената крава на Луната живее сред разкош в зоологическата градина в Хипарх. Дяволски грабливата му памет непрекъснато събираше и прилежно съхраняваше подобни безполезни парченца информация.

Вероятно ситите стомаси направиха астрономите по-приветливи, защото щом доктор Молтън им го представи, успяха да се въздържат от професионални разговори поне няколко минути. Веднага стана очевидно обаче, че обясненията му с каква задача е изпратен тук ги разтревожиха. Садлър лесно си представи как започват да премислят отново какви средства са им отпуснати и вече се чудят как да ги опазят от съкращения, ако се наложи. Нито за миг не се усъмни, че ще го затрупат с извънредно убедителни доводи, ще се опитат да го зашеметят с потоци от научна алабалистика, ако се опита да ги притисне в ъгъла. Неведнъж му се бе случвало същото, макар и далеч не в същите съпътстващи обстоятелства.