Артър Кларк: Земна светлина

Вагонът се движеше по последния отрязък от пътя и след около час щеше да пристигне в Обсерваторията. Шестстотинте километра през Маре Имбриум се изминаваха почти само по права линия през равен терен, с изключение на завоя около скалните стени на огромната равнина на Архимед. Садлър се настани удобно в едно кресло, извади документацията за тази задача и започна да я проучва.

Когато разгъна организационната схема, тя зае изцяло масичката. Беше ясно съставена и за по-голяма нагледност разпечатана в различни цветове, обозначаващи различните групи в Обсерваторията. Садлър се вторачи в нея с искрено неудоволствие. Спомни си, че историците определяха първите хора като животни, служещи си с оръдия на труда. Често му се струваше, че най-подходящото определение за съвременния човек е: животно, прахосващо хартия.

Под правоъгълниците „Директор“ и „Заместник-директор“ схемата се разделяше на три части — „Администрация“, „Техническо обслужване“ и „Обсерватория“. Веднага потърси доктор Молтън. Ето го в раздела „Обсерватория“, точно под „Научен ръководител“ и над късата колона с имена, обозначена „Спектроскопия“. Молтън имаше шестима асистенти. С двама от тях — Джеймисън и Уилър — Садлър вече се запозна. Другият пътник във вагона всъщност не беше учен според схемата. Имаше си свое местенце и се подчиняваше пряко на директора. Садлър предположи, че секретарят Уогнъл е сериозна величина на властта в това научно царство и си струва да му влезе под кожата.

Бе се заровил в схемата от половин час, забравил всичко друго в умуването над положението на всекиго от Обсерваторията, когато някой включи радиото. Не му пречеше тихата музика. Способността му да се съсредоточава можеше да се справи с много по-сериозни дразнители. После музиката спря, след кратка пауза прозвучаха шест писукания и плътен школуван глас изрече:

— Вие сте с Канал две на „Междупланетна мрежа“ от Земята. Сега е двадесет и един часът по Гринуич. Следва емисия новини.

Нямаше абсолютно никакви смущения. Думите звучаха ясно, сякаш слушаха местна станция. Но Садлър бе забелязал антената на покрива на вагона и знаеше, че това е пряко предаване от Земята. Сигналът бе напуснал планетата преди две секунди и половина и вече продължаваше към други далечни светове. Някои хора щяха да чуят новините след много минути или дори часове — ако екипажите в корабите на Федерацията около Сатурн си правеха труда да следят тези предавания. Гласът на Земята щеше да се разпростира в Космоса — все по-слаб, докато далеч извън пределите на овладяното от хората пространство накрая бъде заличен от неспирния радиошепот на звездите.

— … Току-що получихме съобщение от Хага, че конференцията по планетарните ресурси е била прекратена. Делегатите на Федерацията ще напуснат Земята утре, а от канцеларията на президента ни предадоха следното изявление…

За Садлър нямаше нищо неочаквано в този обрат. Но когато отдавнашното опасение все пак се превърне във факт, сърцето на човек се свива, дори да е подготвен. Озърна се към спътниците си. Дали и те съзнаваха колко мрачен е смисълът на прозвучалите думи?

Явно разбираха. Секретарят Уогнъл яростно мачкаше брадичката си с пръсти, доктор Молтън се бе облегнал в креслото с уморено затворени очи, Джеймисън и Уилър бяха заболи унило погледи в масичката пред себе си. Разбираха, и още как! Тяхната работа и отдалечеността им от Земята не ги бяха изолирали от основния поток на отношенията между човешките общности.

А безстрастният глас редеше възражения и контрааргументи, дори заплахи, едва прикрити от тънкото було на дипломатичните увъртания, и сякаш гибелният студ на лунната нощ се просмукваше през стените на вагона. Истината беше горчива и милиони хора щяха да предпочетат приятните заблуди пред нея. Щяха да вдигат рамене и да мърморят с пресилен оптимизъм: „Не се тревожете, всичко ще се оправи от само себе си.“

Садлър обаче не вярваше в това. Седеше в малкия, ярко осветен цилиндър, носещ се стремително на север през Морето на дъждовете, и се мъчеше да осмисли увереността си, че за пръв път от две столетия човечеството отново се изправяше пред заплахата от война.

Според него, ако тази война накрая избухнеше, щеше да се дължи на трагично стекли се обстоятелства, а не на нечие упорито желание да я разпали. Всъщност неумолимият факт, довел до разприте между Земята и бившите й колонии, му изглеждаше по-скоро лоша шега на природата.