Артър Кларк: Земна светлина

Статията написа преди около две години професор Роланд Филипс, най-миролюбиво настроеният космолог от Оксфорд, комуто дори не хрумваше да се интересува от политика. Веднага предостави умотворението си на Кралското астрономическо дружество, където вече трудно измисляха оправдания защо още не са го публикували. За жалост професорът направи и друго, с което вся ужас в Централното разузнаване — най-невинно изпрати копия от труда си на колеги на Марс и Венера. Трескавите усилия да бъдат конфискувани се провалиха. Федерацията сигурно вече знаеше, че Луната съвсем не е бедното парче скала, за което я смятаха през последните два века.

Нямаше как да върнат в небитието разпространилото се знание, имаше обаче и други неща за Луната, които Федерацията в никакъв случай не биваше да научи. Но успяваше някак да се добере до тайните. Засега не се знаеше как информацията се предава от Земята към Луната, а оттам и към другите планети.

Като ти протекат тръбите, подсмихна се унило Садлър, викаш водопроводчика. Но как да запушиш невидима дупка? Ровиш по цялата повърхност на свят, чиято площ е равна на Африка ли?

И сега му беше известно съвсем малко за мащаба и похватите в дейността на Централното разузнаване. Повече го занимаваше безсилната неприязън от грубата им намеса в неговия живот. По образование беше точно такъв, за какъвто се представяше — счетоводител. Преди шест месеца по причини, които не научи и вероятно нямаше да му станат известни, го извикаха на разговор и му направиха мъгляво предложение за работа. Съгласи се веднага, защото разбра прозрачния намек, че е в негов интерес да не откаже. И оттогава прекара повечето време под хипноза, за да го натъпчат с всевъзможни знания, докато живееше в почти монашеско уединение някъде в Канада. (Е, поне предполагаше, че мястото е било в Канада, но нищо не пречеше да е попаднал в Гренландия или Сибир.) Вече беше на Луната, за да изиграе ролята си на дребна пешка в междупланетна партия шахмат. И очакваше с нетърпение тази щуротия да приключи поне за него. За нищо на света не би повярвал, че човек може доброволно да стане таен агент. Смяташе, че ако някой е доволен да се занимава с неща, противоречащи на доброто възпитание, това само показва колко е незряла и неуравновесена психиката му.

Признаваше, че промяната в живота му си има и добри страни. Иначе никога не би могъл да стъпи на Луната, а и опитът, който трупаше, щеше да се превърне в безценно предимство през идните години. Садлър винаги се опитваше да се подготви и за по-далечното бъдеще, особено ако настоящето направо го потискаше. А в момента и неговото, и междупланетното положение му навяваха само мрачни мисли.

Сигурността на Земята беше тежка отговорност, но той се утешаваше, че и без това за един човек е непосилно да я поеме върху раменете си. Каквото и да му подсказваше разсъдъкът, дребните грижи на всекидневието го гнетяха повече. Някой космически наблюдател сигурно би се засмял на факта, че Садлър се тревожи за един-единствен човек. Чудеше се дали Жанет ще му прости някога, че не си е вкъщи за годишнината от тяхната сватба. Тя щеше да чака поне обаждане, а той не смееше да си позволи такава волност. За съпругата и приятелите си още беше на Земята. Нямаше как да се обади от Луната и да скрие къде се намира, защото забавянето на сигнала с две секунди и половина би го издало тутакси.

Централното разузнаване можеше да скалъпва всякакви правдоподобни историйки, но не и да промени скоростта на радиовълните. Щяха да доставят подаръка му навреме, както обещаха… само че никой нямаше да каже на Жанет кога нейният мъж ще се прибере у дома.

И друго не забравяше — за да скрие къде отива, бе принуден да излъже жена си, пак в името на свещената Сигурност.

Щом Конрад Уилър сравни отново записите, стана и обиколи три пъти стаята. По походката му всеки отдавнашен обитател на Луната би познал веднага, че младият мъж е сравнително отскоро тук. Наистина работеше в Обсерваторията само от шест месеца и още не бе свикнал напълно с твърде слабото притегляне. В движенията му имаше излишна рязкост, отличаваща ги от плавните, забавени крачки на повечето му колеги. Личаха и присъщото му нетърпение, недостигът на дисциплина и прибързаността. Точно с темперамента си се опитваше да се пребори в момента.

Съзнаваше, че често бе правил грешки от припряност, но сега не изпитваше никакви съмнения, фактите не можеха да бъдат оспорени, в изчисленията нямаше нищо сложно или необичайно… само отговорът беше стъписващ. В далечните дълбини на Космоса една звезда бе избухнала с невъобразима стихийна мощ. Уилър пак погледна основните резултати, които бе подредил на листче, провери ги за десети път и протегна ръка към комуникатора.