Артър Кларк: Светлината на другия ден

Боби виждаше Земята, кръгла и ведра, в нейната клетка от сребърна светлина.

Зелени и сини езици се впиваха в новите пустини на Азия и северноамериканския Среден запад. Изкуствени рифове искряха в Карибите, бледосини на по-тъмния фон на океана. Огромни, забулени в мъгла машини възстановяваха атмосферата над полюсите. Въздухът беше чист като стъкло, защото човечеството вече извличаше енергията си от ядрото на самата Земя.

И Боби знаеше, че ако пожелае, може да погледне в миналото.

Можеше да види как на търпеливата земна повърхност разцъфтяват градове, само за да залинеят и изчезнат като капки роса. Можеше да види как упадат животински видове — като листа, свили се обратно в пъпките си. Можеше да види бавния танц на континентите, докато Земята събираше първичната си топлина в своето желязно сърце. Настоящето представляваше сияещ, разширяващ се мехур от живот и съзнание, в който бе заключено миналото, неподвижно като насекомо в кехлибар.

На тази богата, развиваща се Земя отдавна цареше мир: мир, невъобразим по времето на неговото раждане.

И всичко това се дължеше на амбициите на един човек — продажен, порочен човек, човек, който не беше разбирал до какво ще доведат мечтите му.

„Невероятно“ — помисли си той.

Боби се вгледа в миналото си, вгледа се в сърцето си.

Малко след зазоряване Виталий Келдиш сковано се качи в колата си, включи автопилота и остави автомобила да го откара от порутения хотел.

Улиците на Ленинск пустееха, пътната настилка беше напукана, много прозорци бяха заковани. Спомняше си този град от времето на неговия разцвет, може би през 70-те години: кипящ научен център с население от десетки хиляди души, с училища, кина, плувен басейн, спортен стадион, кафенета, ресторанти и хотели, дори със собствена телевизионна станция.

Ала когато излизаше през главния портал на север от града, видя синия знак с бяла стрелка: „ЗА БАЙКОНУР“. Старо, измамно име. И все пак тук, в пустото сърце на Азия, руски инженери строяха космически кораби и ги изстрелваха в небето.

„Но това няма да продължи още дълго“ — тъжно си помисли той.

Слънцето най-после изгря и звездите се скриха: всички, освен една, най-ярката. Тя се движеше със спокойна, но неестествена скорост на южния хоризонт. Това бяха останките от Международната космическа станция: недовършена, изоставена през 2010 година след катастрофата на една от грохналите космически совалки. Ала Станцията продължаваше да обикаля Земята, нежелан гост на отдавна приключил празник.

Извън града започваше степ. Край пътя търпеливо стоеше съсухрена дрипава жена с камила. „Същата гледка са виждали и пътниците преди хиляда години“ — каза си той. Сякаш всички големи промени, политически, технически и обществени, нямаха никакво значение. Което навярно бе самата истина.

И все пак слънчевите лъчи на това пролетно утро огряваха зелената степ, осеяна с яркожълти цветя. Келдиш спусна прозореца и се опита да вдиша уханието, което си спомняше от миналото. Ала обонянието му, съсипано от цял живот пушене, му изневери. Изпита остра тъга, както винаги по това време на годината. Тревата и цветята скоро щяха да изчезнат: степната пролет траеше кратко, също толкова трагично кратко, колкото самия живот.

Той стигна до космодрума.

Високо в небето се издигаха стоманени кули и планини от бетон. Далеч по-огромен от западните си конкуренти, космодрумът обхващаше хиляди квадратни километри. Голяма част от него вече беше изоставена, разбира се, и гигантските скелета бавно ръждясваха в сухия въздух или бяха съборени за старо желязо — с или без съгласието на властите.