Артър Кларк - Светлината на другия ден

Когато се приготви, тя изчисти образа и слезе от колата — грациозно, доколкото позволяваше смешно тясната ѝ и непрактична рокля.

Добре поддържани тревни квадрати разделяха триетажни офиссгради — масивни, тежки кутии от синьо стъкло, издигнати върху тънки железобетонни стълбове. Странната, грозна корпоративна мода от 90-те. Най-долните етажи на постройките представляваха паркинги без стени.

Кейт се вля в реката от хора към ресторанта.

Ресторантът беше прекрасен многоетажен стъклен цилиндър, издигнат около автентична, покрита с графити част от Берлинската стена. Странно, точно през средата на залата течеше поток с малки каменни мостчета. Тази вечер имаше хиляди гости, които се събираха на групи и отново се разпръсваха, заобиколени от монотонния шум на разговорите.

След нея се обръщаха глави — някои я познаваха, други, и мъже, и жени, с откровено похотливи погледи.

Тя виждаше лице след лице. Тук бяха президенти, диктатори, кралски особи, промишлени и финансови магнати наред с обичайната сбирщина от артистични звезди. Кейт не забеляза президента Хуарес, но присъстваха неколцина души от кабинета ѝ. Хайрам бе събрал страхотна тълпа за последния си спектакъл.

Разбира се, знаеше, че не е тук само заради блестящия си журналистически талант или умението си да води светски разговори, а заради красотата и известността си, резултат от публикациите ѝ за откриването на Пелин. Ала след големия си успех Кейт винаги с радост се възползваше от славата си.

Във въздуха се носеха роботи и поднасяха хапки и напитки. Тя си взе коктейл. Някои роботи излъчваха образи от един или друг канал на Хайрам, които оставаха незабелязани в хаоса, дори най-зрелищните — например този на космическа ракета в момента на изстрелването, очевидно от някаква прашна азиатска степ — но Кейт не можеше да отрече, че общият ефект на цялата тази техника е внушителен и сякаш доказва прочутото твърдение на Хайрам, че мисията на „Нашият свят“ е да информира планетата.

Тя се запъти към една от по-големите групи и се опита да види кой е в центъра на вниманието. Забеляза слаб млад мъж с тъмна коса, гъсти увиснали мустаци и кръгли очила, облечен в доста абсурдна бутафорна военна униформа, светлозелена с алени лампази. Държеше духов инструмент, навярно еуфониум. Позна го, разбира се, и веднага изгуби интерес. Просто виртуален образ. Заоглежда тълпата около него, лицата, детински очаровани от тази имитация на отдавна мъртва звезда.

Някакъв възрастен мъж я наблюдаваше прекалено втренчено. Очите му бяха странни, неестествено светлосиви. Кейт се зачуди дали няма от онези нови имплантирани ретини, за които се носеха слухове — действащи на милиметрови дължини на вълните, на които тъканите бяха прозрачни. Непознатият колебливо пристъпи към нея и невидимият му ортопедичен апарат тихо забръмча.

Тя се извърна.

— … Боя се, че е само виртуален образ. Нашият млад сержант, искам да кажа. Подобно на тримата му спътници, които са пръснати из залата. Даже баща ми все още не може да възкресява мъртвите. Но вие, разбира се, го знаете.

Гласът в ухото ѝ я накара да подскочи. Кейт се обърна и се озова пред младеж: навярно двадесет и пет годишен, с гарвановочерна коса, римски профил и брадичка с трапчинка трепач. Светлокафявият цвят на кожата му издаваше смесения му произход, както и тежките черни вежди над поразително сините му очи. Но погледът му нервно блуждаеше дори през тези няколко първи секунди от срещата им.

— Зяпнали сте ме — каза младежът.

— Ами, вие ме стреснахте — тросна се тя. — Във всеки случай, аз ви познавам. — Беше Боби Патерсън, единственият син и наследник на Хайрам — и известен полов атлет. Кейт се зачуди още колко самотни жени си е набелязал тази вечер.

— И аз ви познавам, госпожо Манзони. Или мога да те наричам Кейт?

— Какво пък, и аз наричам баща ви Хайрам като всички останали, въпреки че не се познаваме.

— Убедена съм, че можеш.

Той внимателно се вгледа в нея. Явно краткият словесен дуел му харесваше.

— Знаеш ли, можех да се досетя, че си журналистка — или поне че си пишещ човек. Начинът, по който наблюдаваше реакциите на хората към виртуалния образ, а не самия образ… Чел съм статиите ти за Пелин, разбира се. Направи страхотна сензация — истинско цунами.

— Не толкова, колкото самия Пелин — когато на двайсет и седми май две хиляди петстотин трийсет и четвърта година от рождество Христово падне в Тихия океан.

Младежът се усмихна и зъбите му проблеснаха като перлен наниз.