Артър Кларк: Светлината на другия ден

Но тази сутрин на една от площадките кипеше оживена дейност. Инженери в защитно облекло и оранжеви шапки се суетяха около голямото скеле като правоверни в нозете на колосална статуя на бог.

Над степта се разнесе усилен от високоговорител глас. „Готовности десять минут.“ До старта оставаха десет минути.

Макар и кратък, пътят от колата до трибуната за зрители го умори. Опита се да не обръща внимание на туптенето на непокорното си сърце, на капките пот по тила и челото си, на задъхването и болката, която сковаваше ръката и шията му.

Докато заемаше мястото си, присъстващите го поздравиха. Бяха се събрали охранените, самодоволни мъже и жени, които спокойно се движеха между законната власт и подземния свят в тази нова Русия. Тук бяха и младите специалисти с измършавели лица — от глада, измъчващ страната му още от разпадането на Съветския съюз.

Той отговори на поздравите им, но нямаше търпение да потъне в изолираната си анонимност. Хората от това сурово бъдеще не се интересуваха нито от него, нито от спомените му от едно по-добро минало.

Не се интересуваха и от онова, което щеше да се случи тук. Говореха за далечни събития: за Хайрам Патерсън и неговите времепространствени дупки, за обещанието му да направи Земята прозрачна като стъкло.

Виталий бе най-възрастният тук. Може би последният оцелял от едно време. Тази мисъл му достави някакво кисело удоволствие.

Всъщност от изстрелването на първата „Молния“ през 1965-а бяха изтекли почти седемдесет години. Все едно бяха седемдесет дни — толкова живи бяха събитията в паметта му, когато армията от млади учени, ракетни инженери, техници, работници, дърводелци и зидари бяха дошли в тази сурова степ — живееха в колиби и палатки и или се пържеха в летния зной, или замръзваха от зимния студ, въоръжени единствено със своята всеотдайност и гения на Корольов — за да построят и изстрелят първите космически кораби на Земята.

Спътниците „Молния“ бяха проектирани изключително находчиво. Големите ракети на Корольов не бяха в състояние да изведат сателит в геосинхронна орбита, затова той изстрелваше спътниците по елипсовидна осемчасова траектория. По този начин три „Молнии“ можеха да покрият по-голямата част от Съветския съюз. СССР и Русия десетилетия наред бяха поддържали цели съзвездия „Молнии“ в ексцентрични орбити, осигуряващи обществено-икономическо единство на великата страна.

Виталий смяташе комуникационните сателити за най-голямото постижение на Корольов, което засенчваше успехите му в изстрелването на роботи и хора в космоса и достигането на Марс и Венера.

Но сега необходимостта от тези чудни птици навярно най-после изчезваше.

Голямата кула се наклони назад, последните горивни тръби се откъснаха и започнаха бавно да се гърчат като дебели черни змии. Очерта се стройният корпус на самата ракета, игловиден силует, типичен за прекрасните стари и абсолютно надеждни проекти на Корольов. Макар че слънцето вече беше високо в небето, ракетата бе окъпана с ярка изкуствена светлина и обгърната в пара от криогенното гориво в резервоарите ѝ.

„Три. Два. Один. Зажигание!“

Старт…

Когато наближи „Нашият свят“, Кейт Манзони се зачуди дали не е закъсняла повече от нормалното за това зрелищно събитие — толкова ярко бе обагрено небето на щата Вашингтон от светлинното представление на Хайрам Патерсън.

Малки самолети кръстосваха небето и поддържаха пласт от (несъмнено екологично чист) прах, върху който лазерите рисуваха виртуални образи на въртяща се Земя. През няколко секунди глобусът ставаше прозрачен и в ядрото му се появяваше познатата емблема на „Нашият свят“. Всичко това, разбира се, беше изключително претенциозно и единствената му цел бе да скрие истинската красота на ясното нощно небе.

Тя затъмни покрива на колата, но пъстрите багри продължаваха да сияят пред очите ѝ.

Приближи се робот, също във формата на глобус, който бавно се въртеше.

— Насам, госпожо Манзони — с безизразен, чисто синтетичен, лишен от емоции глас каза той.

— Един момент — отвърна Кейт и прошепна: — Търсачка. Огледало.

В полезрението ѝ кристализира собственият ѝ образ, смущаващо покриващ въртящия се робот. Тя поправи роклята си, включи програмираните татуировки на раменете си и върна няколко непокорни кичура коса на мястото им. Синтезирано от камерите на автомобила и излъчено към имплантите в ретината ѝ, изображението беше малко зърнисто и когато правеше резки движения, се разпадаше на блокове от пиксели, ала това бяха ограниченията на старата техника за имплантиране на сетивни органи, която бе приела. По-добре да изтърпи малко замъгленост, отколкото да остави някой хирург да рови в черепа ѝ.