Артър Кларк - Земна светлина

Сид Джеймисън не му се зарадва особено.

— Толкова ли е важно? В тъмната стая съм и върша нещо за Стария Мол. Е, имам кратка почивка, докато чакам плаките да се промият.

— Колко кратка?

— Ами към пет минути. После започвам другата серия.

— Важно е , Сид. И няма да ти отнема много време. Горе съм, в пета инструментална зала.

Джеймисън още си бършеше ръцете, когато влезе. Дори и триста години след изобретяването на фотографията някои досадни подробности си оставаха все същите. Уилър беше непреклонно убеден, че електрониката може да свърши всичко, и смяташе тези занимания на стария си приятел за остатък от мрачните времена на алхимията.

— Е, какво има? — подхвана го Сид от вратата. Както винаги, не беше склонен да си губи времето.

Уилър посочи диска на бюрото си.

— Правех редовната проверка на записите от интегратора на звездните величини. Напипал е нещо.

— А, това не е голямо чудо — изсумтя Джеймисън. — Когато някой кихне в Обсерваторията, интеграторът смята, че е открил нова планета.

Имаше право да се усъмни. Уредът беше ненадежден, процесорът му лесно се заблуждаваше, затова мнозина от астрономите смятаха работата с него за излишно опъване на нервите. Но не забравяха, че е сред любимите проекти на директора, затова нямаше шанс да се отърват от интегратора до идването на нов началник. Маклорин го бе изобретил сам още в далечните дни, когато наистина се занимавал с астрономия. Автоматичното стражево куче на небесните сфери можеше да чака с неизменно търпение дълги години, докато някоя нова звезда засияе ослепително. И тогава да удари камбаната, за да извести за жадуваното събитие.

— Добре де, ето ги записите пред теб — подкани Уилър. — Няма нужда да ми се доверяваш сляпо.

Джеймисън пъхна диска в компютъра и пусна програмата за анализ на записите. Уилър се усмихна с облекчение, когато ченето на Сид увисна.

— Прескочила е тринадесет степени за едно денонощие! Олеле, майчице!

— Според мен са тринадесет цяло и четири десети, но да не се заяждаме. Залагам си цялата заплата, че е свръхнова. И то доста наблизо.

Двамата се спогледаха в радостно изумление. Накрая Джеймисън промърмори:

— Твърде хубаво е, за да се окаже и вярно. Недей да се хвалиш пред всички, преди да сме проверили пак. Дай първо да й огледаме спектъра, дотогава ще я смятаме за обикновена нова звезда.

Погледът на Уилър се зарея мечтателно.

— Кога е избухнала последната свръхнова в нашата галактика?

— Звездата на Тихо… не, имало е една и малко по-късно, около началото на седемнадесетия век.

— Видя ли, отдавна чакаме тази. Току-виж, директорът си оправил малко мнението за мен.

— Кой знае… — скептично измънка неговият приятел. — Дори свръхнова едва ли ще стигне. Ще отида да подготвя спектрографа, а ти драсни едно резюме с резултатите. Не е честно да сме алчни, по-добре да поканим на купона и другите обсерватории. — Загледа се в интегратора, който все така търпеливо следеше всичко ставащо в небето. — Ей, тенеке, ти отведнъж си изплати паричките, макар досега да записваше само навигационните светлини на корабите…

Садлър чу новината след около час в общия салон и не се развълнува чак толкова. Твърде зает беше със собствените си проблеми и очакващите го планини от документи. Затова се отнасяше почти равнодушно към научното всекидневие на Обсерваторията, дори ако се случеше да вникне отчасти в смисъла му. Секретарят Уогнъл обаче побърза да го увери, че в събитието няма нищо обичайно.

— Това можете спокойно да го впишете в баланса! — подхвърли весело. — Най-значителното астрономическо откритие от не знам колко години. Я елате с мен на покрива!

Садлър веднага захвърли „Тайм Интерпленетъри“, чиято войнствена редакционна статия и без това го вбеси. Разпечатката на списанието падна бавно като насън.

Той трудно се приспособяваше към чудатостите на лунната гравитация.

Тръгна с Уогнъл към асансьора.

Подминаха жилищния етаж, администрацията, захранването и транспорта и излязоха в един от малките наблюдателни куполи. Диаметърът му едва достигаше десет метра, защитното покритие, предназначено за лунния ден, сега беше свалено. Секретарят побърза да изключи осветлението, двамата постояха загледани в звездите и намаляващия полукръг на Земята. Садлър вече се бе качвал тук няколко пъти — в купола откри прекрасен лек срещу досадата и преумората.

На около триста метра от тях тромавата конструкция на най-големия телескоп, построен от хората, бе насочена към точка в южната част на небосвода. Садлър знаеше, че гигантското устройство не се използва за наблюдение на звезди, които и той би могъл да различи с очите си. С телескопа астрономите се опитваха да проникнат до хипотетичните предели на Вселената, на трудно изброими милиарди светлинни години от Слънчевата система.