Артър Кларк - Земна светлина

Най-неочаквано металният великан се завъртя с величествена мудност в обратната посока. Уогнъл се закиска тихичко.

— Колцина ли си скубят косите в момента!? Съсипахме им програмата, защото на първо място излиза Нова Драконис . Я да проверим дали ще я открием…

Погледна набързо надрасканата скица в ръката си. Садлър също се взря в северния небосклон, не забеляза обаче нищо особено. Наглед звездите си бяха все същите. Уогнъл започна да му помага да се ориентира по отстоянието и ъгъла спрямо Голямата мечка и Полярната звезда. Най-сетне разбра коя слабовата звездичка трябва да зяпа. Не се въодушеви никак, макар с разума си да съзнаваше, че допреди два дни биха я открили само най-големите телескопи, а оттогава блясъкът й се е засилил стотици хиляди пъти.

Секретарят явно долови разочарованието му.

— Дори да не е смайващо зрелище в момента — подхвърли малко предизвикателно, — свети все по-силно. Ако сме късметлии, до ден-два ще видим нещо незабравимо.

„Лунен или земен ден?“ — хапливо се хвана за пропуска на секретаря Садлър И в това имаше бъркотия както във всичко останало в Обсерваторията. Всички часовници отброяваха двадесет и четирите часа на земното денонощие и показваха времето по Гринуич. Дребно предимство на тази система беше възможността човек просто да погледне коя част от Земята се вижда, за да провери верен ли е часовникът. Но това отброяване на времето нямаше нищо общо със смяната на светлите и тъмните периоди на лунната повърхност.

На Садлър му омръзна да се взира и огледа разсеяно Обсерваторията. Преди да дойде тук, си я представяше, без да се замисли истински защо, като обичайното сборище от гигантски куполи. Бе забравил, че на лишената от резки климатични промени Луна няма никакъв смисъл уредите да се предпазват. Хилядасантиметровият рефлектор и по-малкият му събрат бяха като голи във вакуума. Само крехките им господари имаха нужда от топлината и въздуха на заровеното си градче.

Почти навсякъде хоризонтът беше равен. Макар че около голямата равнина Платон, насред която беше разположена Обсерваторията, имаше високи скални стени, извивката поради малкия радиус на земния спътник ги скриваше зад хоризонта. Нерадостна пустош, нямаше дори по някое хълмче да разнообрази гледката. Само прашна равнина, тук-там надупчена от дребни или по-големички метеорити. Единственото интересно нещо наоколо бяха творенията, с които човекът се опитваше да изкопчи тайните на звездите.

На излизане отново погледна към съзвездието Дракон, но вече бе забравил коя от бледите звездички причини толкова вълнения.

— Но защо — попита сдържано секретаря, за да не го обиди неволно от невежество — тази звезда е толкова важна за вас?

По лицето на Уогнъл бързо се смениха учудване, раздразнение… и съчувствие.

— Ами как да ви обясня… Може да се каже, че звездите са като хората. Добре възпитаните не привличат вниманието. Разбира се, и от тях има какво да научим, но много по-полезни са ни онези, които се развихрят.

— Често ли се случва?

— Всяка година гърмят поне по стотина само в тази галактика… но всички са обикновени нови звезди. На върха на величието си са, да речем, сто хиляди пъти по-ярки от Слънцето. Свръхновата звезда е несравнимо по-рядко явление, а и по-интересно. Още не знаем причините му, важно е обаче да разберете, че може да стане няколко милиарда пъти по-ярка от нашето светило. Всъщност за нашите възприятия ще свети по-силно от всичко останало в небето, събрано накуп.

Садлър наистина имаше над какво да се замисли.

— Още по-съществено е — разпалено продължи Уогнъл, — че нищо подобно не се е случвало, откакто са изобретени телескопите. Последната свръхнова в нашата част на Вселената е била преди шест века. Имало е и предостатъчно други, но много по-далеч от нас, затова е било невъзможно да ги изследваме подробно. А тази, образно казано, е досами прага на дома ни. И фактът ще стане очевиден за всички само след два дни. Дори след броени часове ще затъмни всичко в небето, освен Слънцето и Земята.

— А какво очаквате да научите от тази буйстваща звезда?

— Засега не познаваме друго по-колосално събитие в природата. Ще можем да изучим характеристиките на материята в състояние, в сравнение с което епицентърът на термоядрена експлозия е мъртвешки спокоен. Но ако непременно държите научните открития да имат и практична страна, не ви ли се струва интересно да узнаем защо звездите по принцип избухват? В края на краищата някой ден и на нашето светило може да му мине през ума същата идея…