Артър Кларк - Земна светлина

Той наистина се стараеше да не се мотае в краката на хората и доколкото можеше да прецени, засега успяваше. Запозна се с цялото ръководство на Обсерваторията, освен с директора — който в момента беше на Земята, — и познаваше по лице половината обитатели на тона научно градче. Още преди пристигането си тук бе намислил да проучва прилежно отдел след отдел, група след група, докато узнае всичко за Обсерваторията. После щеше да остави дреболиите настрани и да помисли спокойно два-три дни. В такава работа беше сериозна грешка да прибързваш, колкото и да те припира времето.

А това беше най-тежкият му проблем. Няколко пъти му подсказаха, макар и приветливо, че е дошъл в особено неподходящ момент. Нарастващото напрежение в политиката изнервяше дори учените и мнозина едва се удържаха в рамките на учтивостта. Разбира се, появата на Нова Драконис поуталожи духовете, защото никому не се искаше да мисли за политика, докато чудото сияе в небето. Само че през тези дни не бяха предразположени и да обсъждат с него разходите за изследванията си, а Садлър не можеше да ги вини за неприкритата досада, с която го посрещаха.

Колкото време успяваше да отдели от проучванията си, прекарваше го в общия салон, където обитателите на Обсерваторията идваха да се поотпуснат. Тук беше средището на светския живот, доколкото го имаше, а така Садлър получаваше превъзходна възможност да опознае мъжете и жените, които се бяха заточили на Луната заради науката… или подмамени от твърде раздутите заплати, ако не бяха чак такива идеалисти.

Поначало не беше склонен да клюкарства — фактите и числата го интересуваха повече от хорските дела, този път обаче не си позволи да спазва своите принципи. Инструкторите му дори наблягаха непрекъснато на уменията да въвлечеш събеседника в разговор, и то по начин, който му се стори безкрайно циничен. Все пак не отричаше недостатъците на човешката природа. И вече признаваше пред себе си, че се сдоби с най-ценните късчета информация, като просто надаваше ухо за приказките на бара.

Салонът бе създаден от дизайнери с несъмнени умения и вкус, а непрекъснато сменящите се видеопанорами внушаваха почти непреодолима илюзия, че просторното помещение не може да се намира дълбоко под повърхността на Луната. Бяха се сетили дори да направят камина, в която иначе правдоподобната купчинка дърва гореше вечно, без да се превърне в пепел. Това честичко разсмиваше Садлър.

Прояви се достатъчно добре в игрите и общите приказки, за да го приемат като член на общността. Скоро започнаха да му доверяват пикантните подробности от местни скандали. Ако не се броеше фактът, че хората тук се отличаваха с несъмнено блестящ интелект, иначе бяха истински микромодел на земното общество. Почти всички случки и произшествия на планетата — майка се повтаряха в Обсерваторията (без убийствата, но вероятно и това беше само въпрос на време). Садлър рядко се учудваше на нещо, сега също не се озадачи. Трябваше да се очаква, че шестте момичета от изчислителната група след броени седмици в предимно мъжка компания се бяха сдобили със съмнителна слава. Нито беше особено стряскащ факт, че главният инженер не си говори с помощника на директора, а според професор X доктор Y е случайно изтърван от психиатрията. Господин Z пък лъжеше на карти. Клюките не помагаха пряко да си свърши работата и въпреки това слушаше и запомняше старателно. Не след дълго се убеди, че Обсерваторията е същинско селце по нравите си.

Тъкмо се питаше що за чувство за хумор е подтикнало някой да прасне печата „Да не се изнася от салона“ по прелестите на хубавицата върху корицата на „Трайпленет Нюз“ от миналия месец, и Уилър нахлу през една от вратите.

— Ей, какво има? Да не си открил още една нова звезда или търсиш на чие рамо да поплачеш?

Второто предположение му се стори по-близко до истината, а и явно неговото рамо щеше да свърши работа поради липса на друго подходящо. Вече бе научил доста за Уилър. Астрономът не само беше сред най-младите в Обсерваторията, но и все се набиваше на очи. Саркастично остроумен, напълно лишен от уважение към началниците, уверен до самонадеяност във възгледите си и винаги готов да се впусне в разгорещен спор. Затова и не криеше какво мисли. Но дори хората, на които не допадаше, признаваха пред Садлър, че на младока му сече пипето и ще стигне далеч в занаята. Засега не бе изчерпал запаса от доброжелателство у колегите си, породено от откритието на Нова Драконис , което сигурно стигаше да се прочуе като учен до края на живота си.