Артър Кларк - Земна светлина

— Защо си мислиш, че това е обяснението? — малко прекалено рязко попита Садлър.

— Ами че тези глупости се точат от години! И във всеки бар в града можеш да чуеш слухове докъде са стигнали с търсенето.

Садлър още не беше ходил в Средищния град, но не се съмняваше, че всички обитатели на Луната обсъждат нехайно уж свръхсекретния проект. И не се сещаше за друго по-правдоподобно обяснение на извънредните полети.

— Какво да се прави, ще се приспособим — отбеляза философски дежурният и пак се зае с разглобената разговорна уредба. — Все пак мога да те утеша, приятел. Тези алабалистики стават на юг от нас, а Дракон е в срещуположната половина на небето. Няма да ти пречат на основната работа в момента, нали?

— Така излиза… — неохотно изсумтя Уилър.

Въпреки това изглеждаше много унил. Не че държеше да му пречат, но се беше наежил за хубав скандал и се чувстваше горчиво разочарован, че няма с кого и за какво да се скара.

И хората, които не познаваха съзвездията, веднага намираха Нова Драконис в небето. Нищо не можеше да се сравни с нея по блясък. Вече се различаваха добре и сенките, които хвърляха осветените от нея предмети, а сиянието й тепърва се разгаряше.

Според новините и на Земята хората я виждаха дори денем. Поне замалко бе изместила политиката, скоро обаче напрежението се усети отново. На човек не е присъщо да се впуска задълго в размисли за вечното, а разстоянието до планетите на Федерацията се измерваше със светлинни минути, а не светлинни години.

И сега мнозина бяха убедени непоклатимо, че човечеството щеше да е по-щастливо, ако си бе стояло само на родната планета. Само че беше късно за съжаления. А пък и в случай че човекът се бе задоволил със Земята, щеше да тръгне против природата си. Вечната неудовлетвореност, подтиквала го неуморно да овладява всички кътчета от неговия свят и накарала го да се издигне в небето и да се потопи в океаните, нямаше да угасне, докато Луната и планетите го зовяха от дълбините на пространството.

Колонизацията на Луната беше бавно, мъчително и още от началото прекомерно скъпо начинание. И за два века след кацането на първите експедиции голяма част от гигантския спътник на Земята си оставаше непроучена отблизо. Разбира се, имаше най-подробни карти, но поне по половината от безжизненото кълбо никога не бе стъпвал човек, за да огледа всичко с очите си.

Средищния град и другите бази, създадени с толкова труд, бяха острови на живота в огромно безплодно пространство, оазиси в безмълвна пустиня, окъпана от яростна светлина или потънала в мастиленочерна тъма. Мнозина се питаха струват ли си усилията за оцеляване тук, щом като колонизацията на Венера или Марс предлага несравнимо по-богато разнообразие от възможности. Но с каквито и препятствия да се сблъскваше човекът на Луната, просто не можеше без нея. Тя беше първият му опорен пункт в завладяването на пространството и си оставаше ключ към далечните планети. Огромните кораби, кръстосващи Слънчевата система, получаваха тук реактивната си маса — пълнеха вместителните си контейнери с грижливо пречистен прах, който йонните двигатели изстрелваха в наелектризирани струи. Така не се налагаше да зареждат, издигайки товар от ужасната гравитационна яма на Земята, и цената на междупланетните полети спадаше поне десетина пъти. Всъщност без Луната като база човечеството не би могло да си позволи този лукс.

Естественият спътник на Земята, както бяха предвидили отдавна астрономите и физиците, се оказа истински рай за науката. Астрономията най-сетне се освободи от задушаващата прегръдка на земната атмосфера и напредваше с великански крачки. А и едва ли имаше дял на науката, който да не вкусваше плодовете на лунните лаборатории. Колкото и ограничени да си оставаха управниците на планетата — майка, поне един урок бяха научили наизуст. Изследванията бяха за цивилизацията онова, което кислородът в кръвта за човешкото тяло. Поне от тази инвестиция можеха да очакват дивиденти до свършека на света…

Бавно, понякога със съкрушителни поражения, хората се научиха да оцеляват, после да живеят, накрая и да благоденстват на Луната. Възникнаха цели нови инженерни отрасли, чието развитие се налагаше от почти чистия вакуум и слабото притегляне, от необходимостта всяка секунда да се поддържат и контролират въздухът и температурата. Хитроумието победи двуликия демон на лунния ден и лунната нощ, но инженерите и техниците винаги бяха нащрек. Слънчевата енергия през двуседмичния ден можеше да разшири прекалено и да напука куполите, невъобразимият студ през нощта лесно би натрошил всяка обикновена метална сплав. Все пак намериха решение и за тези проблеми.