Мери Кларк: Лунната светлина ти отива

Спомни си как той се приведе над нея и прошепна:

— Маги, мисли си за връвта с прикачено към нея звънче.

След това не помнеше нищо.

Все още объркана и ужасена, тя се мъчеше да проумее. После изведнъж всичко и се изясни. Връвта с прикачено към нея звънче! Хората от викторианската епоха така са се страхували да не бъдат погребани живи, че станало традиция да привързват връв към пръстите им, преди да ги погребат. Връвта минавала през една дупка в ковчега и стигала до повърхността на гроба. Връв, към която било прикачено звънче.

В продължение на седем дни пазачът ходел на гроба и се вслушвал дали звънчето не звъни — знак, че погребаният все пак не бил мъртъв.

Но Маги знаеше, че никакъв пазач не се вслушва дали не звъни нейното звънче. Беше съвсем сама. Опита се да изпищи, но не излезе никакъв звук. Отчаяно задърпа връвчицата, напрягаше се, вслушваше се, надявайки се да чуе над себе си слаб, звънлив звук. Но имаше само тишина. Мрак и тишина.

Трябваше да запази спокойствие. Трябваше да се концентрира. Как се беше озовала тук? Не биваше да се оставя да я завладее паниката. Но как?… Как?…

После си спомни. Погребалният музей. Беше се върнала там сама. Беше продължила разследването, разследването, започнато от Нюела. След това бе дошъл той и…

О, Господи! Беше погребана жива! Заудря с юмруци по капака на ковчега, но дори вътре дебелият сатен заглушаваше звука. Накрая запищя. Пищя, докато не прегракна, докато вече не можеше да пищи. Но продължаваше да е сама.

Звънчето. Дръпна връвта… отново… и отново. Сигурно звънеше. Тя не можеше да го чуе, но там горе някой щеше да се вслуша. Трябваше да го чуят!

Купчината свежа, рохка пръст заблещука на светлината на кръглата луна. Единственото движение идваше откъм бронзовото звънче, прикачено към излизащата изпод купчинката тръба; звънчето се движеше напред-назад в аритмичния танц на смъртта. Около него цареше тишина. Езичето му бе махнато.

1

Петък, 20 септември

Мразя коктейлите, помисли си мрачно Маги, като се чудеше защо винаги, когато присъстваше на подобно събиране, се чувстваше не на мястото си. Всъщност, прекалено съм крайна, помисли си тя. Истината е, че мразя коктейлите, където единственият човек, когото познавам, е предполагаемото ми гадже, а то пък ме зарязва в мига, в който прекрачим прага.

Огледа голямата зала и въздъхна. Когато Лаям Мур Пейн я беше поканил на тази среща на клана Мур, би трябвало да се досети, че той ще прояви по-голям интерес към множеството си братовчеди, отколкото към нея. С Лаям се срещаха рядко — само когато идваше в града от Бостън. Обикновено той бе внимателен, но тази вечер демонстрираше безгранична вяра в способността й сама да се грижи за себе си. Е, реши тя, събирането е многолюдно; все ще намеря с кого да разговарям.

Онова, което Лаям й беше разправял за клана Мур, бе подтикът, накарал я да го придружи на събирането, спомни си тя, докато отпиваше от чашата си бяло вино и си пробиваше път през претъпканата грил зала на ресторанта „Дъ Фор Сийзънс“* на манхатънската Източна петдесет и втора улица. Основоположникът на рода — или поне основоположникът на богатството му — бе покойният скуайър** Дезмънд Мур, в своето време стълб на нюпортското общество. Поводът за таз вечерната тържествена среща бе отбелязването на сто и петдесетия рожден ден на този забележителен мъж. За удобство бяха решили да направят събирането в Ню Йорк, вместо в Нюпорт.

[* Четирите сезона — скъп ресторант в Ню Йорк. — Б.пр.]

[** Благородническа титла в Англия, граф. — Б.пр.]

Споделяйки забавни подробности за много от членовете на клана, Лаям бе обяснил, че щели да присъстват над сто потомци, преки и непреки, както и някои от привилегированите пришълци в клана чрез браковете си. Бе я позабавлявал с анекдоти за петдесетгодишния имигрант от Дингъл, който решил, че предпочита да не бъде от потиснатите, копнеещи за свобода, а от сиромасите, жадуващи за богатство. Легендата гласеше, че когато корабът му минал покрай Статуята на свободата, скуайърът обявил пред спътниците си в туристическата класа: „Много скоро ще бъда достатъчно богат да купя това момиче, стига, разбира се, правителството да реши да го продаде“. Лаям бе предал изявлението на своя прадядо с прекрасен ирландски акцент.

Сред Мурови, разбира се, вече имаше всякакви, помисли си Маги, оглеждайки залата. Погледа как осемдесетгодишна двойка разговаряше оживено и присви очи, виждайки я мислено през обектива на фотоапарата, който сега й се щеше да бе донесла. Снежнобялата коса на мъжа, кокетната усмивка на лицето на жената, удоволствието, което очевидно изпитваха от факта, че бяха заедно — от това би излязла прекрасна снимка.