Мери Кларк: Лунната светлина ти отива

Сега Маги се втренчи в дребната жена с живи сини очи и мека, медено руса коса. Забелязваше фините бръчици, които обаче с нищо не загрозяваха прекрасния й тен. И докато я гледаше, сърцето й се изпълни със спомени. Спомени от детството й, може би най-щастливите.

Нюела, която в споровете винаги заставаше на нейна страна, възразявайки на бащата на Маги: „Оуен, за Бога, та тя е само дете. Престани да я поправяш непрекъснато“. Нюела, която винаги казваше: „Оуен, всички деца на нейната възраст носят дънки и тениски… Оуен, та какво от това, че е изщракала три филмчета? Тя обича да снима, а я и бива… Оуен, не е вярно, че просто си играе в калта. Не виждаш ли, че се опитва да направи нещо от глината? За Бога, проумей поне творческите заложби на собствената си дъщеря, дори да не харесваш моите картини“.

Нюела — винаги толкова хубава, така забавна, неизменно търпелива към въпросите на Маги. Именно от Нюела Маги се беше научила да обича и да разбира изкуството.

Типично в свой стил, тази вечер Нюела беше облечена в светлосин вечерен костюм от сатен и носеше подходящи обувки на висок ток. Спомените на Маги за нея винаги бяха оцветени в пастелни нюанси.

Нюела бе в края на четиридесетте си години, когато се омъжи за татко, помисли си Маги, опитвайки се да пресметне сегашната й възраст. Бе живяла с него пет години. Беше си отишла преди двадесет и две.

Изненадано си даде сметка, че в момента Нюела бе в средата на седемдесетте. Със сигурност не изглеждаше на толкова.

Очите им се срещнаха. Нюела се намръщи и на лицето й се изписа озадачено изражение.

Нюела и беше казала, че името и всъщност е Финюела — била кръстена на легендарния келт, фин Маккуул, който победил великана. Маги си спомни как като малко момиченце изпитваше удоволствие, опитвайки се да произнесе Фин-ю-ела.

— Фин-ю-ела? — рече тя сега с нерешителен глас.

По лицето на по-възрастната жена се изписа пълно изумление. После тя издаде радостен възглас, който прекрати бръмченето на разговорите около тях, и Маги отново се озова в любящата й прегръдка. От Нюела се излъчваше същия лек аромат, който през всичките тези години Маги бе носила в спомените си. На осемнадесетгодишна възраст бе открила, че парфюмът се нарича „Джой“*. Колко подходящо име за тази вечер, помисли си Маги.

[* Джой — (англ.) — радост. — Б.пр.]

— Нека те погледна — възкликна Нюела, пусна я и отстъпи назад, като продължаваше обаче да държи ръцете на Маги в своите, сякаш се боеше да не я изгуби.

Очите й огледаха изпитателно лицето на Маги.

— Никога не съм вярвала, че ще те видя отново! О, Маги! Как е онзи ужасен човек, баща ти?

— Почина преди три години.

— О, съжалявам, скъпа. Но сигурно е бил все така невъзможен, нали?

— Не беше от лесните — призна Маги.

— Скъпа, аз бях омъжена за него. Помниш ли? Знам какъв беше! Вечно лицемерно благочестив, намусен, кисел, сприхав, свадлив. Е, няма смисъл да продължавам. Горкият човечец е мъртъв, нека почива в мир. Но бе толкова старомоден и закостенял, че би могъл да позира за средновековен стъклопис…

Внезапно давайки си сметка, че останалите неприкрито ги слушат, Нюела плъзна ръце около кръста на Маги и обяви:

— Това е детето ми! Не аз съм я родила, разбира се, но това няма никакво значение.

Маги осъзна също така, че Нюела едва сдържа сълзите си.

Изгарящи от нетърпение да си поговорят далеч от шума на претъпкания ресторант, двете се измъкнаха навън заедно. Маги не успя да открие Лаям, за да се сбогува, но бе абсолютно сигурна, че няма да му липсва.

Хванати под ръка, Маги и Нюела тръгнаха нагоре по Парк авеню под сгъстяващия се септемврийски сумрак, свиха на запад по Петдесет и шеста улица и влязоха в „Ил Тинело“. На бутилка червено вино „Чианти“* и тънки резенчета пържени тиквички двете наваксаха пропуснатите години.

[* Известна марка италианско вино от областта Тоскана. — Б.пр.]

За Маги не беше трудно да разкаже живота си:

— Пансион, изпратиха ме там, след като ти си отиде. После колежа „Карнеги — Мелън“ и накрая магистърска степен по визуални изкуства от Нюйоркския университет. Сега изкарвам добри пари като фотограф.

— Това е чудесно. Винаги съм смятала, че ще станеш или фотограф, или скулптор.

Маги се усмихна.

— Имаш добра памет. Обичам да правя скулптури, но само като хоби. Да си фотограф е много по-практично и да си призная, смятам, че съм доста добра. Имам някои прекрасни клиенти. Ами ти, Нюела?

— Не. Да свършим с теб — прекъсна я по-възрастната жена. — Живееш в Ню Йорк. Имаш работа, която харесваш. Развила си вродената си дарба. Толкова си хубава, колкото си знаех, че ще бъдеш. На последния си рожден ден си навършила тридесет и две. Кажи нещо за любимия или важния човек, или както там го наричате вие, младите?