Мери Кларк: Колекцията

Той караше предпазливо по магистралата към Морисън Стейт парк. Тридесети петте мили 1 1 1 миля = 1,609 км. — Б.пр. от Манхатън до Роклънд Каунти бяха кошмарни. Въпреки че беше шест часът, нямаше и помен от изгрева. Започналият през нощта снеговалеж постепенно се бе усилил и сега снегът удряше неумолимо по предното стъкло. Надвисналите облаци — тежки и сиви — приличаха на надути до спукване огромни балони. Прогнозата беше за два инча 2 2 1 инч = 2,54 см. — Б.пр. сняг и за „намаляване на валежите след полунощ“. Както обикновено, синоптикът беше сгрешил.

Но паркът вече бе близо и като се имаше предвид снежната буря, вероятно нямаше да има нито алпинисти, нито хора, излезли за сутрешен крос. На около десет мили оттук се размина с патрулна кола, но тя прелетя покрай него с мигащи светлини, вероятно на път към някое произшествие. Разбира се, ченгетата нямаха никакви причини дори да се замислят за съдържанието на багажника му, нито пък да заподозрат, че под струпания багаж, притиснат плътно към резервната гума, бе найлоновият чувал с тялото на известната шестдесет и една годишна писателка Етел Лемстън.

Колата излезе от магистралата и измина краткото разстояние до паркинга, който бе почти празен, както се надяваше. Имаше само няколко коли и те бяха покрити със сняг. Някакви глупаци, дошли на къмпинг, предположи той. Важното беше да не налети на тях.

Слезе от колата и се огледа внимателно. Нямаше никой! Снегът образуваше преспи и щеше да скрие следите, оставени от него. Щеше да покрие всеки белег около мястото, където възнамеряваше да я остави. Ако имаше късмет, докато я откриеха, щеше да е останало малко от нея.

Първо отиде до мястото сам. Слухът му бе изострен. Напрегна се до крайност, за да чува през въздишките на вятъра дори и прашенето на натежалите вече клони. Нататък по пътя се виеше стръмна пътечка. Встрани от нея, до един остър наклон имаше купчина скали, обградени с големи камъни. Малко хора си правеха труда, да се изкачват тук. Това не беше по силите на ездачите на коне — никой не искаше домакините от предградието, които бяха основните участнички в курсовете по езда, да си счупят вратовете.

Преди година се случи така, че любопитството го накара да се изкачи на това място, където седна на огромните камъни. Ръката му се плъзна по скалата и той усети отвора зад нея. Не беше вход към пещера, но бе достатъчно голям. Още тогава му мина мисълта, че мястото е страхотно за скривалище.

Изкачването бе изтощително заради превръщащия се в лед сняг, но като се подхлъзваше и се пързаляше, успя да стигне до горе. Отворът все още беше там, малко по-малък, отколкото го помнеше, но можеше да набута тялото вътре. Следващата стъпка бе най-опасна. Докато се връщаше към колата, трябваше да избегне всяка възможност да бъде видян. Беше паркирал под ъгъл, така че никой, решил да влезе в паркинга, да няма пряк изглед към онова, което вадеше от багажника си, а и освен това, един найлонов чувал не беше подозрителен.

Приживе Етел бе измамно кльощава. Но докато вдигаше увитото в найлон тяло, той си помисли, че онези скъпи тоалети бяха скривали едрококалестата й структура. Опита се да метне чувала през рамо, по-своенравна и в смъртта, каквато бе и приживе, Етел явно бе започнала да се вкочанясва. Тялото й отказваше да се извие по необходимия начин. Накрая той полупонесе, полудовлачи чувала до наклона, после само адреналинът му даде сили да го издърпа по наклонената, хлъзгава скала до мястото.

Първоначалният му план бе да я остави в чувала, но в последната минута промени решението си. Следователските групи ставаха прекалено хитри. Можеха да намерят доказателства във всичко — фибри от дрехи или килими, или човешки косми, незабележими с просто око.

Превъзмогвайки студа, вледеняващия челото му вятър и снега, който превръщаше бузите и брадичката му в ледени буци, той закрепи чувала над отвора и започна да къса. Не се получи. Двуслоен, помисли си мрачно, спомняйки си рекламите. Дръпна свирепо и направи гримаса, когато чувалът поддаде и тялото на Етел се появи пред погледа му.

Белият вълнен костюм бе пропит от кръв. Яката на блузата й бе паднала върху раната на шията й. Едното й око бе леко отворено. В светлината на настъпващия изгрев то изглеждаше втренчено и невиждащо. Устата, която не знаеше почивка, докато Етел беше жива, бе свита така, сякаш се готвеше да изрече още едно от безкрайните си изречения. Последното, което бе успяла да изстреля, бе фаталната й грешка, каза си той с мрачно задоволство.