Мери Кларк: Колекцията

Дори с ръкавици му бе противно да я докосва. Беше мъртва от почти четиринадесет часа. Струваше му се, че от тялото й се излъчва слаба, сладникава миризма. С внезапно отвращение той го блъсна надолу и започна да трупа камъни върху него. Отворът се оказа по-дълбок, отколкото си мислеше, и камъните лесно се трупаха върху тялото. Обикновеният турист нямаше да започне да ги маха.

Работата беше свършена. Снегът вече бе скрил следите от стъпките му. Десет минути след като се махне оттук, всички следи от него и от колата му ще бъдат, заличени.

Смачка скъсания найлон на топка и забърза към колата. Сега гореше от нетърпение да избяга, да се отдалечи от възможността да го разкрият. Стигна до паркинга и спря. Там стояха същите коли, все още недокоснати. Наоколо нямаше пресни следи. Пет минути по-късно пътуваше отново по магистралата. Натъпка окървавения скъсан чувал, в който бе увита Етел, под резервната гума. Вече имаше достатъчно място за куфарите, чантата й и плика.

Пътят беше заледен, движението се увеличи, но след няколко часа той щеше да е отново в Ню Йорк, да се върне към нормалния живот и реалността. Направи последната си спирка до едно езеро близо до магистралата. Беше прекалено замърсено за риболов, затова бе подходящо да изхвърли плика и багажа на Етел. И четирите части от багажа й бяха тежки. Езерото беше дълбоко, така че той беше сигурен, че ще потънат и ще се скрият сред боклуците на дъното му. Хората потапяха тук дори стари коли.

Хвърли нещата на Етел толкова надалеч, колкото можеше, остана да наблюдава как изчезват под тъмносивата вода. Сега трябваше само да се отърве от скъсаното окървавено кълбо найлон. Реши да спре до някоя боклукчийска кофа, когато излезе от Уест Сайд хайуей.

Щеше да се загуби сред планините боклук, които щяха да бъдат вдигнати утре сутринта.

Връщането в града му отне три часа. Шофирането стана по-трудно и той се опитваше да спазва дистанция от другите коли. Не му трябваше катастрофа. Никой не биваше да разбере, че е бил извън града в този ден.

Всичко стана по плана. Спря за част от секундата на Девето авеню и се отърва от найлоновия чувал.

В осем часа закара колата обратно на бензиностанцията на Десето авеню, където даваха стари коли под наем като допълнение към основния си бизнес. Само в брой. Знаеше, че не водят отчет.

В десет часа в апартамента си, току-що изкъпан и преоблечен, пиеше чист бърбън и се опитваше да се пребори с внезапната нервна треска. Умът му обходи всеки миг от времето, изминало от вчера, когато стоеше в апартамента на Етел и слушаше саркастичните й приказки, подигравките й, заплахите й.

Тогава си получи заслуженото. Старинната кама от бюрото й в ръката му. Изписаният на лицето й страх. Започна да отстъпва.

Възбудата от прерязването на това гърло, от направените заднешком към кухнята залитащи стъпки и срутването на тялото й върху покрития с керамични плочки под.

Все още се чудеше на спокойствието си в онзи момент. Сложи резето на вратата, да не би по някоя щура прищявка на съдбата портиерът или някой приятел, който имаше ключ, да влезе. Всички знаеха колко ексцентрична може да бъде Етел. Ако някой, който имаше ключ, откриеше, че резето е пуснато, щеше да реши, че тя не желае да отваря.

После съблече дрехите си и, останал по бельо, си сложи ръкавиците. Етел възнамеряваше да замине, за да пише книга. Ако успееше да я измъкне оттук, хората щяха да си помислят, че е отпътувала. Нямаше да я обявят за изчезнала седмици, дори месеци наред.

Сега, отпивайки глътка бърбън, си спомни как избра дрехи от гардероба й, как смени просмукания й от кръв сукман, как й обу чорапогащника, как мушна ръцете й в блузата, после в сакото, как закопча полата, махна бижутата й и намъкна обувките на краката й. Намръщи се, като си спомни как я повдигна, за да се окървавят блузата и костюмът й. Но това беше необходимо. Когато я намереха, ако я намереха, трябваше да си помислят, че е умряла с тези дрехи.

Не пропусна да отреже етикетите, чрез които щяха мигновено да я идентифицират. Намери дългия найлонов чувал, в който вероятно бе върната от химическо чистене някоя вечерта рокля, в гардероба. Напъха я в него, после почисти петната от кръв, осеяли ориенталското килимче. Изми плочките в кухнята с „Клорокс“, натъпка куфарите с дрехи и аксесоари, надбягвайки се трескаво с времето…

Отново напълни чашата до ръба с бърбън и си спомни как когато телефонът иззвъня, телефонният секретар се включи и прозвуча бързата реч на Етел: „Оставете съобщение. Ще ви звънна, когато и ако ми се прииска да го направя“. Това накара нервите му да изстенат. Връзката прекъсна и той изключи автомата. Не искаше да се записват обаждащите се, които евентуално по-късно биха могли да си спомнят за неспазените уговорки.