Мери Кларк: Къде си сега?

Точно полунощ е, което означава, че Денят на майката 1 1 В Съединените щати Денят на майката се празнува през втората неделя на месец май. — Б.пр. току-що е започнал. Тази вечер останах с майка си в апартамента в Сътън Плейс, където съм израснала. Тя е в стаята си на долния етаж и двете заедно провеждаме бдението си — едно и също бдение, което правим всяка година откакто брат ми, Чарлс Макензи младши — Мак — излязъл от апартамента, споделян с още двама студенти от предпоследния курс в Колумбийския университет. Оттогава никой не го е виждал. Но всяка година в един или друг момент от Деня на майката той звъни на мама по телефона, за да я увери, че е добре.

— Не се тревожи за мен — казва й. — Някой от тези дни ще пъхна ключа в ключалката и ще вляза вкъщи — и затваря.

Никога не знаем точно по кое време през тези двадесет и четири часа ще се обади. Миналата година Мак звънна само няколко минути след полунощ и бдението ни завърши почти веднага след започването си. Преди две години изчака до последната секунда и мама едва не се побърка от страх, че и този крехък контакт между нас и него е изчезнал.

Мак със сигурност знаеше, че баща ми е загинал в трагедията с кулите близнаци. Бях абсолютно сигурна, че каквото и да прави, този ужасен ден ще го принуди да се върне у дома. Но се излъгах — той така и не дойде. А на следващия Ден на майката, по време на ежегодното си обаждане, заплака и задъхано изрече:

— Съжалявам за татко. Наистина съжалявам — и прекъсна връзката.

Аз съм Каролин. Когато Мак изчезна, бях на шестнайсет години. Поемайки по неговите стъпки, се записах в Колумбийския университет, но после, за разлика от него, продължих в юридическото училище „Дюк“. Преди да изчезне, и Мак беше приет там. След като миналата година получих право да практикувам, започнах стажа си в гражданския съд в съдебната палата на Сентър Стрийт в долната част на Манхатън. Съдия Пол Хюът обаче се пенсионира, така че в момента съм безработна. Възнамерявам да кандидатствам за работа като помощник окръжен прокурор в Манхатън, но не точно сега.

Първо трябва да намеря начин да проследя и открия брат си. Какво всъщност се бе случило с него? Защо изчезна? Нямаше никакви признаци за нещо съмнително. Кредитните карти на Мак не бяха използвани. Колата му си бе в гаража близо до апартамента му. Никой с неговото описание не бе откаран в моргата, макар че в началото от време на време викаха родителите ми, за да видят трупа на някой неидентифициран млад мъж, изваден от реката или убит при злополука.

Докато растяхме, Мак бе най-добрият ми приятел, моят довереник, моят другар. Половината ми приятелки бяха влюбени в него. Той бе идеалният син, идеалният брат, красив, мил, забавен, отличен студент. Какво изпитвам към него сега? Вече не знам. Спомням си колко го обичах, но днес тази любов се е превърнала почти изцяло в гняв и негодувание. Дори ми се иска да можех да се съмнявам, че е жив, да мисля, че всички тези обаждания са жестока игра, измислена от някой друг, но със сигурност знам, че не е така. Преди години записахме едно от обажданията му и сравнихме честотата на гласа му със записите от домашното ни видео. Двете честоти бяха еднакви.

Всичко това означава, че мама и аз бавно се въртим по посока на вятъра и преди татко да загине в онзи пламтящ ад, и той правеше същото. През всички тези години така и не успях да вляза в някой ресторант или театър, без очите ми автоматично да обходят лицата на присъстващите, да не би по случайност Мак да се окаже там. Понякога някой мъж със сходен профил и пясъчноруса коса привличаше вниманието ми и ме заставяше да го погледна отново, а в някои случаи и да го огледам много внимателно. Спомням си как не един и два пъти почти съм събаряла хората по пътя си в стремежа си да се приближа до някой, който неизменно се оказваше съвсем чужд човек.

Всичко това преминаваше през ума ми за кой ли път, докато нагласях телефона да звъни възможно най-високо, вмъквах се в леглото и се опитвах да заспя. Предполагам, че наистина съм се унесла в неспокойна дрямка, защото пронизителният звън ме накара да подскоча. От осветения циферблат на часовника видях, че е три без пет. С една ръка включих нощната лампа, а с другата сграбчих слушалката. Мама вече бе вдигнала. Веднага чух гласа й, задъхан и нервен: