Мери Кларк: Къде си сега?

— Приятелите му не ни споменаха нищо такова. Със сигурност не посочиха момиче, което да изпъква сред останалите.

— На неговата възраст много младежи започват да залагат безразсъдно. Още по-голям брой пробват наркотици и се пристрастяват. Да предположим, че е задлъжнял към някого? Как биха реагирали на това родителите ви?

Установих, че не ми се иска да отговарям на този въпрос, но после си напомних, че преди десет години със сигурност са задали същите тези въпроси на мама и татко. Зачудих се дали не са им отговорили уклончиво.

— Баща ми щеше да побеснее — признах. — Според него от хора, които само пилеят пари, няма никаква полза. Майка ми си има свой доход от наследството си. Ако на Мак са му трябвали пари, можел е да й поиска. Тя със сигурност щеше да му ги даде, без да казва на татко.

— Добре. Госпожице Макензи, ще бъда напълно откровен с вас. Не мисля, че тук има престъпление, затова не можем да разглеждаме изчезването на брат ви като такова. Не можете да си представите колко много хора зарязват предишния си живот всеки ден. Намират се под стрес. Не могат да се справят повече, или дори по-лошо, вече не искат дори да полагат усилия. Брат ви се обажда редовно…

— Веднъж годишно — прекъснах го.

— Което все пак означава редовно. Вие му заявявате, че ще го намерите, и той незабавно отговаря със съобщение: „Остави ме на мира“. Знам, че звучи грубо, но моят съвет е да осъзнаете, че Мак е там, където иска да бъде, и че единствената връзка, която желае да поддържа с вас и с майка ви, е това обаждане за Деня на майката. Направете услуга и на трима ви. Уважете желанията му.

Той се изправи — ясен намек, че срещата ни е приключила. Очевидно не биваше да губя повече времето на полицията. Взех бележката и докато го правех, отново прочетох съобщението. „Чичо Девън, кажи на Каролин, че не бива да ме търси.“

— Бяхте много… откровен, детектив Барът — казах, замествайки „услужлив“ с „откровен“. Изобщо не смятах, че е проявил услужливост, ни най-малко. — Обещавам, че повече няма да ви безпокоя.

От двадесет години Гюс и Лил Крамър, сега в началото на седемдесетте, бяха домоуправители на четириетажния жилищен блок на Уест Енд Авеню, който собственикът Дерек Олсен бе обновил и превърнал в квартири за студенти. Когато ги нае, Олсен им обясни: „Вижте, колежанчетата, все едно умни или тъпи, по принцип са мърляви. Ще трупат в кухнята кутии от пица една върху друга. Ще съберат достатъчно кутии от бира, за да покрият цяло бойно поле. Ще хвърлят мръсните си дрехи и мокрите кърпи на пода. На нас обаче изобщо не ни пука за това. Когато завършват, всички те се изнасят.

Това, което искам да кажа — бе продължил той — е следното: мога да вдигам наема с колкото си пожелая, но само докато общите части изглеждат безупречно. От вас двамата очаквам да поддържате входа и коридора така, че да приличат на къща от Пето авеню. Искам отоплението и климатичната инсталация винаги да работят, проблемите с водопроводната инсталация да се оправят на минутата, а тротоарът да е преметен всяка сутрин. Искам да боядисвате стената всеки път, щом се откърти парче мазилка. Когато бъдещите ни квартиранти пристигнат заедно с родителите си, за да огледат мястото, трябва всички да останат впечатлени“.

В продължение на двадесет години Крамърови предано бяха следвали инструкциите на Олсен и мястото, на което работеха, се бе сдобило с репутацията на първокласна жилищна сграда за студенти. Всички хлапета, които минаваха оттам, имаха късмета родителите им да са с дълбоки джобове. Немалко от тези родители се уговаряха допълнително с Крамърови редовно да почистват жилищата на децата им.

Семейство Крамър бе отпразнувало Деня на майката с обяд в „Зелената таверна“ заедно с дъщеря си Уинифред и нейния съпруг Пери. За нещастие разговорът се състоя почти изцяло от монолога на Уинифред, която настояваше родителите й да се пенсионират и да оттеглят в къщата си в Пенсилвания. И преди бяха чували тази тирада, която неизменно завършваше с рефрена:

— Мамо, татко, не мога да понеса мисълта как чистите с прахосмукачката и бършете праха след всички тези деца.

Лил Крамър отдавна се бе научила да отговаря:

— Може и да си права, мила. Ще си помисля по въпроса.

Над многоцветното си сорбе Гюс Крамър не си направи труда да подбира думите по-деликатно.

— Ще се оттеглим тогава, когато сме готови да се оттеглим, и нито секунда по-рано. Какво ще правя по цял ден, ако не работя?