Мери Кларк: Къде си сега?

Отначало просто не знаех какво да мисля, но сега ме бе обхванало все по-нарастващото подозрение, че Мак може да е попаднал в някаква беда и да се опитва да ни държи настрана от нея.

Фоайето на Хогън Плейс номер едно бе претъпкано с хора и мерките за сигурност бяха засилени до краен предел. Въпреки че имах безброй документи, удостоверяващи самоличността ми, без конкретна уговорка за среща не можах да мина покрай охраната. Докато дългата редица хора след мен започна да нервничи, се опитах да обясня, че брат ми е изчезнал и че може би най-после разполагаме с нещо, което да ни помогне да разберем откъде да започнем търсенето.

— Госпожо, трябва да позвъните в отдел „Изчезвания“ и да си уговорите среща — настоя пазачът. — А сега, ако обичате, има и други хора, които трябва да се качат горе, за да се заемат с работата си.

Обезсърчена, излязох от сградата и извадих мобилния си телефон. Съдията Хюът работеше в гражданския съд и аз почти не познавах помощник окръжните прокурори, по все пак се бях срещала с един — Мат Уилсън. Позвъних в кабинета на окръжния прокурор и ме свързаха с телефона на Мат. Той не си беше в кабинета и в ухото ми прозвучаха обичайните инструкции на телефонния секретар: „Оставете името и телефонния си номер заедно с кратко съобщение. Ще ви се обадя при първа възможност“.

— Каролин Макензи се обажда — започнах. — Срещали сме се няколко пъти. Бях стажант-юрист при съдия Хюът. Преди десет години брат ми изчезна. Вчера е оставил бележка за мен в една църква на Амстердам Авеню. Нуждая се от помощ, за да видя дали няма да успеем да го открием, преди отново да потъне в неизвестност. — Приключих обаждането, като оставих номера си.

Стоях на стъпалата. Покрай мен мина някакъв мъж — широкоплещест, в средата на петдесетте, с ниско подстригана сива коса и решителна крачка. Разбрах, че е чул съобщението ми, защото се обърна и спря, което не ме зарадва особено. За миг двамата се измерихме с поглед, а после той изведнъж проговори.

— Аз съм детектив Барът — представи се. — Ще ви заведа горе.

Пет минути по-късно седях в един кабинет с остаряло обзавеждане, състоящо се от бюро, няколко стола и купища папки.

— Можем да говорим тук — рече той. — В стаята на отдела е прекалено шумно.

Нито за миг не свали очи от лицето ми, докато му разказвах за Мак, само ме прекъсна на няколко пъти, за да зададе уточняващи въпроси.

— Значи се обажда само в Деня на майката?

— Точно така.

— И никога не моли за пари?

— Никога. — Бях поставила бележката в найлонова торбичка за сандвич. — Помислих си, че отпечатъците му може да са още на нея — обясних. — Освен ако, разбира се, не е накарал някой друг да пусне бележката в кутията вместо него. Изглежда направо налудничаво, че след всички усилия, които положи, за да изчезне без следа, би поел риска чичо Дев да го види от олтара.

— Зависи. Може да си е боядисал косата, да е напълнял с десет килограма, да носи слънчеви очила. Не е трудно да се слееш с тълпата, особено когато всички носят дъждобрани.

Той погледна към късчето хартия. Написаното бе ясно видимо през найлона.

— Разполагаме ли с отпечатъците на брат ви в досието по случая?

— Не съм сигурна. Икономката ни вече беше почистила с прахосмукачка стаята му вкъщи и бе избърсала праха още преди да съобщим за изчезването му. Мак делеше студентски апартамент с двама приятели и като на повечето такива места, там влизаха и излизаха купища хора всеки ден. След като е карал колата си за последен път, я измиха и почистиха. Това беше още преди изчезването му.

Барът ми върна бележката.

— Можем я да проверим за отпечатъци, но още отсега ви казвам, че няма да постигнем нищо. Вие и майка ви сте я пипали. Както и чичо ви, монсеньорът. А също и разпоредителят, който му я е занесъл. Предполагам, че е имало поне още един разпоредител, който е помагал да се събират пожертвованията.

Почувствах се длъжна да му дам нещо повече от тази бележка, затова подех:

— Аз съм единствената сестра на Мак. Майка ми, баща ми и аз се регистрирахме в лабораторията за изследване на ДНК, за да оставим проби за евентуално съпоставяне. Оттам обаче така и не ни се обадиха, затова предполагам, че не са намерили никого, чиято ДНК да съответства поне отчасти на нашата.

— Госпожице Макензи, от това, което ми казвате, излиза, че брат ви не е имал абсолютно никаква причина да изчезне по своя воля. Но ако го е направил, значи такава причина е съществувала и все още съществува. Вероятно сте гледали някоя от криминалните програми по телевизията и знаете, че когато хората изчезват, причината за това обикновено се оказва ескалиране на проблеми, причинени или от любов, или заради пари. Изоставено гадже, ревнив съпруг или съпруга, неудобна половинка, отчаяно пристрастяване към дрогата. Трябва да преразгледате всички свои предишни представи за брат си. Той е бил на двайсет и една години. Казвате, че е жънел успехи сред момичетата. Имал ли е някоя по-специална връзка?